Искрено и лично

На тази страничка споделям с вас лични мисли, преживявания и емоции. 

21 февруари 2017 г

Експериментът 
Ще ви разкажа за един експеримент, който си направих с децата. Звучи страховито, но уверявам ви, не е. Както пишат в края на филмите - „нито едно животно не е пострадало по време на снимките“ (в случая дете по време на експеримента). Експериментът бе по-скоро забавен и ме накара да се замисля. Споделям го с вас, защото и вие може да го направите. Трябват ви само деца – собствени и малко попораснали, лист хартия и нещо за писане.

А сега малко предисловие.
И друг път съм ви споделяла, че откакто се помня, най-голямата ми мечта беше да стана майка. В мига, в който забременях, мечтата беше изместена от амбиция – да бъда най-добрата майка. Или ако не най-добрата, то поне да се класирам в топ 10.
За да реализирам амбицията си, в чисто физически аспект си поставих доста цели:
  • да осигуря на потомците си пръщящи от кърма гърди (естествено възможно най-хранителната, еко, био, имуностимулираща, несекваща и коликонеобразуваща кърма)
  • да сменям памперс, независимо от консистенцията на съдържимото в него, за норматив (с 5 секунди по-бързо отколкото най-елитните войници разглобяват и сглобяват калашник)
  • да се правя на маймуна по всяко време и на всяко място с цел поддържане благоприятен емоционален статус на децата
  • да приспивам три часа без аз да заспя или истерясам
  • да не спя изобщо в продължение на две седмици и да продължавам да изглеждам като майката, а не като бащата на децата
  • да върша всичко с една ръка, докато в другата държа дете – най-голям зор видях докато се науча да беля картофи и да се обличам без да изпусна нито веднъж детето (в последствие тази манипулация придоби повишена трудност – и да внимавам да не прегазя другите деца, които междувременно ми се мотаят в краката или се търкалят по земята)
  • да придобия качествените характеристики на силикона, за да ииздържам на температури от – 25 до + 40 градуса по Целзий с цел да не пропусна нито една разходка навън с наследниците, независимо от метеорологичните условия
  • и още, и още, но да не ви занимавам с глупости
Под секрет ще ви кажа, че единствената цел, която не успях да постигна, бе да пробвам пюрето от риба, преди да го поднеса към устенцата на невръстния гладник. Само от миризмата ми се повдигаше и така и не се престраших да го близна. Разчитам на съвестта на производителите пюретата им да са били напълно годни за консумация. А ако не, това обяснява евентуалните проблеми, които децата ми биха могли да имат в здравословен, психически и емоционален план. Защото, както вече се убедихте, моите грижи към тях винаги са били безупречни. Следователно – аз вина не бих могла да имам.

И ако в чисто физически аспект целите ми бяха доста, то по отношение на емоционалното и психическо развитие на децата си бях поставила една единствена цел – да ги науча да си споделят с мен. Вярвам, че ако децата имат възможността и потребността да споделят с родителите си, то връзката „родител – дете“ няма как да бъде прекъсната. А колко е важна тя, смятам няма какво да ви обяснявам.
Но за да се научат да споделят без страх, притеснения и задръжки, децата трябва да имат пълно доверие към родителя. А как се изгражда това доверие – като родителят също споделя с децата си и говори открито с тях по всички теми.
Ето защо никога не съм крила от децата какво правя и как се чувствам, както и никога не сме имали теми табу – каквото са ме питали, отговаряла съм. Разбира се, винаги съм се съобразявала със съответната възраст и темперамент на детето. Е, случвало се е и да се дъня. Помня как на една от първите ни разходки из квартала след раждането на Дамян, Девин, който точно беше навършил 6 години, ме попита: „И как точно го роди бебето?“ Почнах да обяснявам за дупчицата, която всяко момиченце и жена имат и как бебето излиза оттам. Давид, който също беше с нас и отдавна бе навършил 10 години, спря на сред улицата и тотално потресен възкликна „Ама какви са тия ужасии?!?!? Раждането не е ли да ти разпорят корема и оттам да изскочи бебето???“ (не е като да не сме му чели Червената шапчица и Вълкът и седемте козлета). След което заяви, че ще повърне. Девин го погледна съчувствено и каза „Съжалявам, Давчо, но на мен ми е интересно. Продължавай, мамо! А ти внимавай да не си оповръщаш гуменките!“
Увлякох се с предисловия. Да си дойда на думата – за експеримента. Само да се върна до по-миналата неделя. Късно вечерта осъзнах, че от сутринта започва нова седмица, през която отново децата ще огладняват, а аз съответно ще трябва да посрещна тези им първични потребности. Затова отидох в детската стая и ги помолих всеки да напише на листче три манджи, които иска да му сготвя през идната седмица. Не знам защо под „манджи“ разбират пържени картофи и макарони, но както и да е. И за да си го направя не само лесно, но и забавно, добавих „А под списъка всеки да ми се подмаже подобаващо! Който се справи най-добре, първо неговите желания ще изпълня.“
Списъци с манджи имаше, обаче подмазвания – не. Нито едно!!!! Разстроих се. Полюбопитствах що така нищо не са написали. Нямало смисъл. Така и така съм щяла да сготвя всичко, кво да се хабели напразно. И по-важното – не били такива хора (демек подмазвачи).
Тая неделя, пак късно вечерта, отново посетих детската стая, докато момчетата си сменяха чаршафите на леглата. „Знаете ли какво искам от вас?“ попитах ги аз. „Оф, не! Пак ли списъци с манджи ше пишем?“ изсумтяха те.
Не! Този път идеята ми беше друга. Да ми споделят най-чистосърдечно какво мислят за мен. Споделяне!!! Като не искат да ми кажат нещо мило и мазно, може би пък ще искат да ми кажат нещо критично. Спечелих вниманието им.
Ето ги и правилата на играта. С по няколко думи всеки трябваше да ме опише. Предложих им само един да пише, та да не се притесняват, че ще позная по почерка кой какво е написал. Не се притеснявали. Директно ми казаха аз да пиша. Дали съм успяла до такава степен със СПОДЕЛЯНЕТО или просто са потресаващо мързеливи????
И ето какво записах – дословно и по реда, по който момчетата ми диктуваха.
  1. Новаторка
  2. Тартор на групата
  3. Винаги добричка
  4. Човек на изкуството
  5. Човек, на когото можеш да се довериш
  6. Майка
  7. И баща, но в редки случаи
  8. Притичва се на помощ
  9. Любознателна
  10. Героиня, имайки предвид, че трябва да се справя с Давид
  11. Смее се истерично
  12. Може би луда
  13. Забавна
  14. С добра памет
  15. Готина
  16. Търпелива
  17. Грижовна
  18. Защитава ни
  19. Учи ни на разни неща
  20. Многознайка
  21. Любопитна
  22. Мама е Люба Златкова (това последното е единственото, което Дамян каза по темата, явно го счете за най-обобщаващо, а момчетата го счетоха за перфектния финал)
Това е. Всичко на всичко 22 неща. Първоначално си помислих, че са малко. На опита ми да измъкна още нещо, децата категорично ме отрязаха „Предостатъчно са!“
Взех да прочета по-внимателно списъка. Най-любимо ми е номер 2 – Тартор на групата. Най ме озадачи номер 1 – Новаторка. Понечих да ми обяснят какво са имали предвид, но пак ме отрязаха „Са ако ше трябва и да се обясняваме, извиняваме, оправдаваме...“ Пък и леглата трябвало да си оправят. Излязох от стаята. Дамян подтичкваше след мен да го гуФна. След малко се върнах да питам и за номер 14 – с добра памет, дали е положително или отрицателно качество. Денис играеше на фифата, Давид гледаше някакъв филм на компа, Девин риташе топка. Изобщо не успях да привлека вниманието им.
А леглата си стояха все така неоправени. А аз имах един списък в главата си, над който вече втори ден разсъждавам и едно дете в ръцете си.


26 юни 2013 г


Рожденият ден на нашия четвърти син Дамян или един от четирите най-щастливи дни в живота ми!



Как се впуснахме в това невероятно приключение ви разказах навръх Деня на влюбените в тази публикация. С решението ни да си имаме още едно дете за нас сякаш започна нов живот. С Пламен се преоткрихме наново, влюбихме се един в друг още по-силно, страстно и истински, имахме обща мечта, която копнеехме да сбъднем час по-скоро. Всичко беше толкова вълнуващо, емоционално и красиво, все едно ни беше за пръв път!!!



А когато двете чертички на теста за бременност най-после бяха факт, отворихме нова страница от нашето приказно приключение. Неслучайно чертичките са две - като символ на двата полюса, в които започват да бушуват всички чувства вътре в нас. От една страна бяха неистовата радост и трепетното очакване, от друга - страховете и притесненията дали всичко ще е наред.



Едва дочакахме първото посещение при гинеколожката ми д-р Калева. Оказа се, че не само чертичките на теста, но и белите точици на ехографския монитор бяха две. Признавам си, новината ни стресира. Изобщо не бяхме подготвени за близнаци. Нищо друго не ме притесняваше, освен мисълта дали ще успея да ги износя, имайки предвид всички проблеми покрай предишните ми бременности. В съзнанието ми мигновено изплува един сън от предишната нощ. Сънувах как Миленка, фотографката, е вкъщи да снима децата. Наредих трите големи момчета на земята за снимка и изведнъж и в ръцете на Денис, и в тези на Давид се появи по едно бебе. Грабнах едното и казах "О, това не! Ние имаме само едно. "



Е, сънят ми се оказа пророчески. С времето само едно от бебчетата продължи да се развива нормално, а другото просто изчезна. И тъй се занизаха дните на моята бременност. А тя бе прекрасна - най-леката и безпроблемна, в сравнение с предходните. Не че нямаше критични моменти, неразположения и притеснения, но поне не се наложи нито ден да лежа в болница, да ми правят серклаж, да пия с шепи лекарства. Бях си у дома, заобиколена от вниманието и обичта на Пламен и децата и се чуствах като истинска принцеса. Носех живот в себе си и това ме правеше толкова специална и щастлива. Вечер заспивах с благодарност и усмивка, че имам всичко това, а сутрин се будех с молитва вечерта отново да заспя усмихната и благодарна.



Така месеците неусетно изминаха и вече цялата копнеех да посрещна малкото човече в обятията си. Всичките ми сетива завиждаха неистово на сърцето ми - то вече се бе преизпълнило с любов към бебчо, а те още тръпнеха в очакване: очите да го зърнат, ушите да чуят първия му плач, ръцето да го обгърнат в най-топлата и нежна прегръдка, устните да се докоснат до меките му бузки, носът да вдиша оня вълшебен мирис, който само бебетата притежават и с който те омагьосват завинаги да ги обичаш безрезервно...



Бях толкова нетърпелива и любопитна да разбера кога ще се роди бебето, че постоянно се допитвах до Девин дали случайно не знае нещичко по въпроса. С неговата невероятна интуиция беше абсурдно да не е наясно, но той все ми казваше "Не мога да знам кога ще се появи бебето." Не можел да знае, ама разтръбил на всички в детската градина, че ще раждам в сряда. Добре, че се видяхме с една приятелка, която има дете в неговата група, та от нея да разбера. Девин с такава убеденост разпространил мълвата, че всички решили, че съм планирала секцио, но го пазя в тайна. Приклещих вечерта Девин в коридора и го питам "Ти защо разправяш, че ще раждам в сряда?", а той ми отвръща с дяволита усмивка "Ами защото така ще стане, ще видиш!" Веднага се заинтересувах за коя сряда по-конкретно става въпрос, а той рече, че за 26 юни идело реч. Не се зарадвах особено. Не знам защо, ама си бях наумила, че ще раждам преди петък, 21 юни. Така хем щях да имам дете от зодия Близнаци (а не трети пореден Рак), хем  щяхме да си имаме и член от семейството, роден през пролетта (аз и Давид сме зимни бебета - той -февруари, аз -март; Денис и Девин са родени лятото - в началото на юли; а Пламен е есента - октомври месец). Ако случайно пропуснех тая възможност, вариант № 2 ми беше да родя в събота, защото тя ми стоеше "свободна" - Давид го родих в петък, Денис - в неделя, а Девин - в понеделник. Сега ми се отдаваше чудната възможност да "запълня" пропуснатата събота.



Такива бяха моите планове, но нямаше как да не взема под внимание и предположението на Девин. През цялата бременност той поддържаше контакт с бебето на едно друго, недостъпно за мен ниво. Казах ви как още в деня, в който си направих теста за бременност, той вече сякаш знаеше, че съм бременна - щом отидох да го взема от градината ми вдигна блузката и ме целуна по корема, след което ме погледна толкова особено и с такава усмивка. После беше напълно убеден, че бебето е момченце и когато се върнахме от феталната морфология и му съобщих, че бебето наистина е момче той просто ми заяви "Е нали ти казах!" Неведнъж се е случвало ужасно да ми се яде нещо конкретно или пък да ми се пие вода, но да ме мързи да стана и идва Девин, слага си ръка на корема ми и казва "Мамо, бързо да хапнеш нещо сладко, че на бебчо му се папка!" или "Я стани да пийнеш водичка, че бебчо умира от жажда!" Когато пък ме боли нещо, Девин винаги ми прави от неговите "вълшебни", както той ги нарича, масажчета. Беше още на две години и половина, когато започна да ме "лекува" и винаги се сърдеше, ако пия хапче, а не се възползвам от услугите му. Щом забременях не му позволявах да ми прави масажи, защото се страхувах да не навреди по някакъв начин на бебето, а той, усетил притесненията ми, все ми казваше "Знам, че се тревожиш за бебето. Но спокойно, аз нищо няма да му направя!" На няколко пъти каза, че е сънувал бебето. Било много сладко, пухкавичко и с тъмна косичка като батко му Давид. Постоянно си смучело пръстчетата на ръчичката, а очите му били жълти. Казвам му, че такъв цвят очи няма, а той възкликна "Кой ти говори за цвят?! Жълти са като на всички китайци и японци. Ей такива, дръпнати настрани!"



Пламен също не одобри датата 26 като евентуален термин на моята бременност. Толкова други мероприятия се очертаваха за тоя ден, че и раждане вече щеше да ни дойде в повече. На тая дата излизаше класирането на Денис от кандидатстването след 7 клас, което чакахме с огромно нетърпение. За същата дата Пламен беше взел покани да води децата на кино в новия мол, а Давид имаше имен ден. Тъй че всички масово обявихме бойкот на Девиновите предсказания.



Месец юни си вървеше и минаваше. Мина петък 21-ви, а с него и пролетта си отиде, и зодия "Близнаци". Не родих и в съботата и незапълнената дупка си остана да зее. В неделя, обаче, нещата придобиха друг обрат. Имахме годишнина от църковния ни брак - 12 години след венчилото. Нищичко не бях купила на Пламен за празника и ми беше едно гузно и криво. За да замажа положението му подметнах, че може пък с едно бебе да го зарадвам, но той категорично отказа: "Родиш ли днес, забрави да празнуваме годишнина в следващите десетина-двайсет години! Рожденият ден ще ни прецака!" Прав си беше. Бебчо, обаче, явно се подразни от нашите егоистични разсъждения и реши тъпкано да ни го върне. Като ме почнаха едни контракции. Ама и аз не се предавам. Вечерта вместо да се запътим към родилното, ние се понесохме към "Виктория" да празнуваме. На слизане от колата се оплаквам на Пламен как за пет минути съм получила четири контракции, а Девин с вещината на професионалист в акушеро-гинекологичния бранш рече "С четири контракциЯ ще родиш има-няма след три дни!" Бързо разцъквам датите наум и хоп - сряда 26-ти. Еййййй, и тва малкото не се предава, бе! Държи си на тая проклета сряда, 26-ти и това си е. Тайничко си мисля "С тия контракции до два часа ще родя и ще ти прецакам глупавата сряда!", ама в същото време се сещам и за думите на Пламчо относно прецаканата ни годишнина и стискам краката.



Така или иначе и неделята мина и аз пак си останах бременна. Във вторник сутринта имах час при д-р Калева. Като ме прегледа се оказа, че съм с 3-4 см разкритие, но записът не отчете нито една контракция. Можело и да почне раждане скоро, а можело и да си дочакам официалния термин в неделя - 30 юни.



Прибрах се вкъщи и зачаках да видя какво ще стане. Междувременно по скайпа една позната ми прати снимки от раждането на нейната дъщеричка преди месец и половина. На раждането беше присъствал и таткото. Стана ми толкова криво, че Пламен няма да го има до мен в този толкова важен момент, че чак се разплаках. Дори се размечтах колко ли ще е хубаво и вълнуващо, ако все пак се случи, но трябваше да стане някакво чудо. Вече си бяхме платили на д-р Калева да раждам при нея във Втора градска, а там не пускат татковци. Самият Пламен категорично беше против да присъства, защото не можел да гледа как се мъча, пък той да стои безучастно. И както си седях и леех сълзи, тъй почнах да лея и околоплодни води. Обадих се на скъпия да се прибира от работа, че да ми е подръка с превоза до родилното. Най-накрая благоволих да си стегна и раничката с багажлъка. До тоя момент все го отлагах по незнайни за мен причини. Към 5 и нещо следобяд звъннах и на д-р Калева да я информирам за положението. Оказа се, че тя е във военна болница, защото брат й бил много зле. Ами сега?!?! Извънредната ситуация изискваше да предприема извънредни мерки. Реших да не занимавам докторката с моето раждане в такъв труден за нея момент. Веднага се обадих на сестра ми, която е акушерка във Вита. На две на три й разясних как стоят нещата и тя обеща да поеме всичко в свои ръце. От мен се искаше само да се явя с корема и с нагласата, че ще се ражда. Неочаквано за мен Пламен каза, че и той ще остане да присъства на раждането. Не можех да повярвам. Чудото, в което само допреди минути не вярвах, сега се случваше. Но ето ти нов проблем - какво да правим с децата. (Ако някой от социалните служби или от "Закрила на детето" чете, моля да пропусне следващите редове или да се направи на приятно разсеян!) За нищо на света не исках да казвам на когото и да било, че отивам да раждам, още по-малко на бабите. Затова привиках Денис и тайничко от братята му го осведомих, че с баща му отиваме в болницата, а той трябва да се грижи вкъщи за Давид и Девин. От позицията на голям батко той прие задачата съвсем спокойно и отговорно. Под предтекст, че отиваме до магазина, се изнизахме набързо от вкъщи и отпрашихме към Вита. По пътя с Пламен се разбрахме, ако по някое време прецени, че не може да издържа повече, да излезе уж да изпуши една цигара и да си набие шутовете обратно към вкъщи. Той принципно не пуши, ама от сестра ми знам, че това е честа практика при по-лабилните татковци. Казват, че отиват да дръпнат един фас и повече не им виждат очите.



Като пристигнахме в болницата, сестра ми вече ни чакаше. Последваха всички стандартни процедури по приемане и подготовка за раждане. Настаниха ни в стая 31. Съвсем скоро дойде и д-р Богословова, която ме пое и вече бях спокойна, че съм в сигурни ръце. До мен бяха двама от най-близките ми и любими хора - Пламен и сестра ми. Чувствах се толкова щастлива! Единственото, което ме притесняваше, бе, че нямах достатъчно силни контракции, а без тях нещата не напредваха. Времето си минаваше, взе да се стъмва, а децата бяха самички вкъщи. От време на време им звъняхме да видим как са, но въпреки всичко ми беше много неспокойно. Гледах да се разсейвам със зяпане на телевизия, но от болкоуспокояващите така се бях замаяла, че изобщо не схванах какво стана в поредния епизод на "Отмъщението". Да имам телевизор и да си пропусна сериала - страшна тъпотия!!! Чувствах се точно като малоумна, а Пламен в старанието си да ме успокои рече "Ми ти така и си изглеждаш, мило!"



Сериалчето мина, Господарите на ефира свършиха, късната емисия новини изгледах... Щъках нервно напред-назад из стаята, а бебчо нямаше никакво намерение да излиза. Ядосах се "Ама какво чака това бебе?", пък д-р Богословова вика "Чака да стане сряда!" Леле, лошо ми стана! Проклетата сряда. Как така ще слуша батко си Девин повече от мен??? Аз майка ли съм му или какво????? Мобилизирах се на 100 %. Бях твърдо решена да родя във вторник, на 25-ти, та каквото ще да става. Обаче не ми се получи и това си е. Докато часовникът не удари полунощ раждането беше в пълен застой. Но стана ли 26-ти всичко потръгна от раз. Преместиха ме в родилната зала, където цял екип от акушерки, гинеколожки, неонатоложки, анестезиоложки и санитарки нетърпеливо ме чакаха най-после да родя. До мен беше и Пламен, пременен до неузнаваемост в престилка, с маска и шапка. Бях предупредила сестра ми за нищо на света да не му дава той да прерязва пъпната връв, че току виж си прерязал вените от ужас преди това.



След 10-15 минути и още толкова напъна на бял свят се появи нашето мъничко сладко бебе. Проплака точно в 00.27 часа на 26 юни, сряда.  Всъщност нито беше мъничко - роди се цели 4 кг и 55 см, нито беше сладичко - сърдито, сбръчкано и цялото оплескано. Но за нас бе най-прекрасното малко човече и бяхме най-щастливите и радостни родители. Виждах сълзите в очите на Пламен и усещах най-истинската любов докато ме прегръщаше, милваше и целуваше. Няма такова щастие!!! А първите ръце, които поеха нашия малък син, бяха тези на сестра ми. Благодаря й от все сърце и я обичам безкрайно!

След като се запознах с бебчо и се уверих, че всичко му е наред, ме приспаха за малко, за да ми направят няколко шевчета (две вътрешни, и две външни – за статистиката). След като се събудих, в залата нямаше никого. От всичкия народ, който се суетеше около мен по време на раждането, не беше останал и помен. Беше толкова празно и пусто. Първата мисъл, която ми мина през главата бе „Мили Боже, обрали са ни!“ В този миг фокусирах Пламен, който гушкаше бебчо, а после се появиха и други хора. Успокоих се – нито обир е имало, нито са ме изоставили. Преместиха ме в моята си стаичка и ми дадоха да накърмя бебето. Беше вълшебно. Към 2.30 Пламен си тръгна, а малко по-късно ми звънна от вкъщи да ме успокои, че с децата всичко е наред и спинкат сладко. Вече можех да си отдъхна напълно и с нетърпение зачаках утрото, за да чуя момчетата и да видя бебе № 3939 отново. И този път с името до последно не постигнахме консенсус, затова в първите часове от своя живот малкото ни момченце си нямаше именце, а номерче. От самото начало беше ясно, че името му трябва да е с Д и пет букви, за да е като на останалите момчета.  Те самите настояваха да е така. Моят фаворит бе Давор. Пламен все ме дразнеше, че ще е Дитер и нищо друго (не понасям това немско звучене), но в действителност се бе спрял на Демир. В крайна сметка, след като бебчо се роди, решихме да нагърбим децата с тежката задача по избора на име. Пламен го беше правил това бебе, аз го родих, сега и те да свършат някаква работа. Те единодушно решили да се казва Дамян, но с уговорката от страна на Девин той да си го нарича Дичко. Звучало му толкова сладко и нежно, точно като за наш бебчо.

И тъй, след сутрешния семеен съвет, нашето бебе се сдоби с името Дамян. Еврейският му произход го отъждествява като „Победител“, а от гръцки означава „Укротител“. Но с какъв смисъл ще го изпълни нашият син, само времето ще покаже, защото, както всички знаем, не името прави човека, а човекът прави името.

Срядата вървеше по план график. Имахме си бебе, то си имаше име, сега оставаше да видим и класирането на Денис. И ето го така очакваното обаждане и заветните думи „Приет съм! Първо желание на първо класиране!“  И хайде отново експлозия от сълзи на радост и гордост! После ходете разправяйте, че децата не са нашата най-голяма радост и не осмислят живота ни!!! Дени беше приет в Първа испанска гимназия в паралелка с испански и английски. Това беше неговото единствено желание и успя да постигне целта си. Какъв прекрасен ден само!!! Или както мъдро обобщи Пламен „Страхотен ден, мило! Единият излезе, другият влезе!“

Следващата точка от дневния ред бе свиждането в 17.00 часа. С такъв трепет очаквах пристигането на Пламен и момчетата. И ето, че съвсем скоро стаята ми се изпълни с любимите ми мъже. Едва ли мога да ви опиша колко горда и щастлива бях като ги гледах как се радват на бебето, как го гушкат, целуват, разглеждат… В стаята витаеха същата онази любов и магия, които изпълниха  коледната  утрин половин година по-рано, когато съобщихме на децата, че ще си имаме бебе.

Щастливи сме, благословени сме, благодарни сме с нашите четирима синове! Да са ни живи и здрави!!!

Първите ни мигове заедно! Няма думи, с които мога да ви опиша онова, което усещах. Това е истинското щастие!!!
За протокола

Цялото семейство заедно! Една огромна сбъдната мечта!!!
Усещате ли магията и любовта, които витаят в болничната стая?
Колко е хубаво и сигурно в ръцете на тати!
Леля Рони го е пременила в дрешките за изписване, които тати му е купил. Пламен винаги сам избира първия тоалет на синовете си - традиция, която спазихме и този път.
В петък следобяд ни изписаха от болницата. Безкрайно съм благодарна на целия персонал на Вита за вниманието, грижите и отношението! Чувствах се като истинска принцеса!!!
Родата се увеличи с още един член

На ти букет, дай ми бебе! - сделката на деня, подпечатана с целувка
Вече сме си вкъщи. Дамян е под непрекъснатата инспекция на своите братя, които го проучват до най-малката подробност. Девин е недоволен от наличието на коса, но успокои бебето, че дори и така много го обича.
Аутфитчето на Дамян за първата му аудиенция с бабите и дядовците в домашна обстановка.

И самият той в целия си блясък и разкош! Както знаете, преди да родя, тайничко от Пламен бях привикала децата да ги инструктирам как да се държат като отида в родилния дом. Казах им: "Знаете как баща ви се панира като зараждам, тъй че разчитам на вас да поемете контрол над нещата. Разсейвайте го и не го ядосвайте! А като се роди бебчо, живот и здраве, го подсетете да купи шишенце, биберон, плотче за преповиване и дрешки за изписване!" (това са нещата, които Пламен много държи да избира той всеки път). Големите момчета, вече гърмяни зайци, поклатиха глави в знак на съгласие, повториха два-три пъти какво трябва да се купи, успокоиха ме, че ще се справят и отново се върнаха в детската стая да си продължат заниманията. Девин, тотално ошашкан търчи след тях и пита паникьосано: "Какво ще му стане на тати като ражда мама? А какво е това "плоДче за пребиване"? А тия дрешки за преписване какви са?" Батковците му се скъсаха от хилеж, но бяха така добри да му разяснят всичко.
Та това е плотът за преповиване на Дамян, подарък от батковците. Те лично са му го избирали.

Моите родители - горди с внуците си!

И родителите на Пламен

Дамян в количката

Дамян в бебешкото креватче, отгледало и тримата му батковци. Купихме го още преди Дени да се роди и за всичките тези 14 години не е оставало празно. Девин си спеше в него само допреди няколко дни, а сега е ред на Дамян да се гушка и спинка в него.
Дамян току що е подарил нещо специално за специалната му леля. Обичаме те, Ронче и ти благодарим за всичко!!!
Отново в обятията не леля - тази, която го пое първа на този свят!
Колко много обич и нежност може да има в една бебешка ръчичка, стиснала здраво пръста ти!


4 юли 1999 г


С наближаване раждането на четвъртото ни бебче съвсем логично е в съзнанието ми да изплуват и спомените от предишните такива преживявания. Сетих се, че за появата на Давид и Девин на бял свят съм ви разказала вече (по-надолу на тази страница), но за раждането на Денис нищичко не съм споделила. Пък това е една от най-актуалните теми за разговор между жените, особено когато наскоро са станали майки или тепърва им предстои подобно събитие. Нещо като темата за казармата при мъжете (ама тия от по-старото поколение, дето са ходили войници). Ако не си разкажеш до най-малки подробности кое как е било, направо не си човек. Навремето дори се ширеше една невероятна „мъдрост“, че само жена, която е раждала е истинска жена и само мъж, който е ходил в казарма, е истински мъж. Добре де, ние продължаваме да си раждаме и очевидно да сме истински жени, ама с мъжете кво правим? Като няма казарма вече, значи ли, че и истински мъже няма да има след време? Или просто за пореден път ние изтеглихме „късата клечка“ и сме прецаканите, пък господата се отърваха и живот си живеят. Нещо несправедливо ми се вижда, ама карай! Поне месечния ни цикъл да поемат, пак ще сме им признателни.

Но да си дойда на думата – раждането на първородния.

Чаках деня Х с огромно нетърпение поради няколко причини:

1.    Беше ми за първи път и умирах от любопитство какво е. Нито ме беше страх, нито имах някакви притеснения.

2.    Бременеех си едновременно с Брук от култовия сериал „Дързост и красота“ и някак си ми се искаше аз да родя преди нея, та да й е гадно. Не стига, че по-хубава и сто пъти по-богата от мен, ми и първа да се сдобие със син!!! Ама не ми се получи. Богатата глезла взе, че се понапъна няколко дни преди мен. Даже баба ми ми се обади по телефона да ми съобщи „новината“ и да ме успокои, че във филма нещата били силно преувеличени . В действителност изобщо не боляло толкова, както го представяли.  Не боляло ли?!?!? Като зараждах намразих още повече тая Брук, ама и до там ще стигнем.

3.    Лятото беше в разгара си и натрупаните 20 кг отгоре хич не ми се отразяваха добре. Само пухтях и място не можех да си намеря от жега.

4.    Бебето в мен беше от най-щуравите. До последно се въртя като гламаво, риташе и блъскаше сякаш изобщо не беше разбрало, че си има точно определено място, откъдето да излезе, ами се пробваше да се измъкне през корема ми.

5.    Беше ми писнало да чакам. Още в средата на осмия месец серклажният конец, с който ми бяха „вързали“ маточната шийка, се скъса и падна. „Компетентният“ доктор в дежурния кабинет, на който се оплаках от случилото се, рече че всеки момент можело да почне раждане. Даже искаше да ме хоспитализира. Добре, че отказах. Но иначе си зачаках всеки момент да родя и така месец и половина. Не само, че си дочаках термина, ами даже и го прескочих с два дни.

И тъй дойде денят Х. Започна си точно в полунощ на 4 юли, като по часовник. Още като си лягах усетих, че нещо не ми е особено комфортно и ме наболява. Но все пак заспах. Бях толкова изморена от безкрайните разходки и катерения на стълби, които практикувах последните няколко дни по настояване на гинеколожката ми с цел да предизвикаме раждане. Сънувах, че коремът ужасно ме боли и като се събудих призори, контракциите вече си бяха силнички и начесто. Взех си душ и към 6.00 часа се натоварихме в колата и потеглихме към „Тина Киркова“. Три седмици по-рано с Пламен се бяхме преместили да живеем при родителите ми, защото вече нямахме пари да си плащаме наема на квартирата. Та сега цялото семейство, натъпкани като сардини в мини ситроенчето на татко, пътувахме към болницата. И сестра ми беше с нас, защото щеше да присъства на раждането. По онова време следваше за акушерка и й бяха позволили да е с мен (все едно е на практически занимания). Пламен и той имаше мерак да се навърта в родилната зала, но тогава това не беше позволено. Сега е позволено, ама той не ще.

Денят бе неделя и бе обявен за края на света. Нострадамус така бил предрекъл. Пък аз напук на него щях да давам нов живот. Каква ирония само!!!! На Брук не можах да натрия носа, ама на него вече бях твърдо решена да му направя мръсно. Гадина съм си и това е!

В болницата хич не ме приеха радушно. Как така пък не се сетих да отида с половин час по-късно, та да е свършила тяхната смяна (нали в 7.00 застъпват новите), ми баш в края на работното време им отворих работа. А като разбраха, че им отивам само с 2 см разкритие и то за първо раждане, направо ми се развикаха. Взех си поука и при следващото раждане отидох с изтекли води и на 6 см разкритие, обаче пак не успях да ги зарадвам. Какво съм чакала чак досега? В коридора ли искам да родя? И т.н. Няма угодия и това си е!

Много ми се ядосаха и че съм качила цели 20 кг, пък хич не ми личали. Краката ми били като клечки! Нещо явно съм ги ментиросвала. Да се чуди човек за чий ми е да ги лъжа точно за това, ама нейсе!

След „приятните“ разговори и процедури в приемното ме качиха в предродилна зала. Сестра ми влезна с мен, пременена като акушерка, а останалата част от родата биде спряна пред вратата на отделението. Мислех, че ще завъртят кръгом и ще се приберат вкъщи по живо, по здраво, ама не. Ситуираха се на стълбите и с течение на времето агитката ставаше все по-голяма. „Я да се обадим и на родителите на Пламен! Я и на баба ти и дядо ти!...“ Я и на тоя, я и на оня…

Бяха ме пуснали да правя тигели из коридора, та гравитацията да си свърши своето и при всяко отиване до стълбището забелязвах как бройката роднини и познати се множи. То вярно неделя, хората не бяха на работа, ама така ли пък нямаха друго по-интересно занимание от това да кибичат на стълбите в болницата?! Всяка циганка можеше да ми завиди за числеността на тумбата, която се бе събрала в моя подкрепа.

След няколко часа спрях да броя народа и се съсредоточих над контракциите. Вече бяха толкова силни и така начесто, че за нищо друго не можех да мисля.

Следващата смяна беше застъпила преди има няма три часа, но вече и те ме мразеха. Едно заради масовката на стълбите, второ, защото се оказа, че съм протеже на някакъв доктор. Влиза една акушерка и ме пита „Вие ли сте пациентката на д-р Едикойси?“ Категорично отвръщам „Не!“, защото наистина не бях и чувала за него. Реших, че е станала грешка. Да, ама само след десетина минути същата акушерка пристига отново, вече видимо бясна и ми се тросва „Не ви е срам така да лъжете! Да не мислите, че като сте протеже, можете да си правите каквото си искате!?!?“ Със сестра ми се споглеждаме като в небрано лозе и тя се набира навън при агитката да разбере някой има ли представа какво става. Оказа се, че свекър ми от дете бил приятел с въпросния доктор и предварително го „вербувал“ като зараждам да се отзове и да проконтролира нещата. Но да ме уведоми не счел за необходимо. Не предположили и че може да ми скимне да раждам в неделя, когато докторът си е на вилата и хич не му е до работа. Но си взех поука – повече никакво раждане в почивните дни! Втория път ми се падаше да раждам в събота, но се понапънах и родих в петък. Третия път терминът ми беше в неделя, но устисках до понеделник. Важно е човек да се учи от грешките си.

Но да се върнем към деня Х. И така - оказах се протеже на напълно непознат доктор, който, обаче, реши все пак отчасти да изпълни обещанието си, надзиравайки развоя на събитията от разстояние по телефона. Най-кошмарното бе, че и на свекърва ми бе дал обещание – да не ми слагат никакви упойки, обезболяващи или ускоряващи раждането медикаменти, а да оставят нещата да си вървят максимално естествено. Дори не искам да ви описвам какво ми костваше това. Гърчех се като червей и виех като куче от болка часове наред. Докторчето, което принципно си беше на смяна, се опитваше да ме развесели от време на време с брутални вицове и още по-брутални вагинални прегледи, но, незнайно защо, на мен хич не ми ставаше по-весело. Останалите от персонала поддържаха твърд курс на омраза и безразличие. Само като им звъннеше Виладжията изваждаха мазните и загрижени гласчета, но после сякаш ме мразеха още повече. Само една младичка акушерка реши да се смили над мен и тайничко да ми направи инжекцийка с бусколизин, но явно от притеснение изпусна и двете ампули и те се счупиха. Вместо облекчение получих само едно „Ами, съжалявам!“ Поне сестра ми проявяваше съчувствие, но по едно време и тя изчезна някъде. В последствие от Пламен разбрах, че излязла навън при агитката да обядва. До ден днешен той не може да й прости как се е тъпкала с пълнени чушки, докато кака й се е мъчила да ражда.

Най-кошмарни бяха последните пет часа. Контракциите бяха през минута и траеха по минута. И на най-големия си враг не пожелавам такава болка! Вече обмислях самоубийство с подръчни материали, когато изневиделица взе, че се появи д-р Непознат. Идеше директно от вилата. Констатира, че имам 9 см разкритие и можело да се пробвам да понапъвам. Профилактично ми направиха и епизиотомия. Естествено, без упойка и по възможно най-некадърния начин. Това, второто, го разбрах по-късно и си страдах години наред, а всеки гинеколог, който ме преглеждаше, не пропускаше да ми натякне колко ужасни и нескопосани разрез и шев имам. Като че ли аз си ги бях правила, та на мен ми мрънкаха!

Поне природата беше на моя страна. Малко преди да ме качат на родилния стол, навън започна да вали като из ведро, та поразхлади малко (не че съм го усетила, ама  така разправяха от персонала).

Финалната права мина изключително бързо и лесно. С три напъна Денис се появи на бял свят – грозен, сърдит, плешив, бял като мляко. От многото контракции главата му беше доста деформирана и имаше конусовидна форма. А една огромна синьо-лилава вена сякаш я прерязваше на две. Даже бабите не го бяха харесали като им го показала сестра ми на стълбището. Малко след Денис и докторът се представил на тълпата роднини. Нападнали го с въпроси какво, що, а той рекъл „Ми кво, кво??? Само да не е торта или бонбони. Вземете нещо за хапване – кебапчета, биричка, салатка!“ Звучи като виц, ама не е. На това му се вика разминаване на интереси – едните за раждането се кахърят как е минало, а другите почерпката каква ще е ги вълнува.

В същото това време аз пък си мислех как съм най-щастливата жена на света. Голямата ми мечта да стана майка се бе сбъднала и нямах търпение да гушна малкото човече.

За статистиката – Денис се роди точно в 5 без 5 в неделния следобед или както каза една от акушерките „По това време в неделя се раждат щастливите хора, а и по вода ще му върви – виж какъв порой е навън!“ Тежеше 3700 гр и беше 53 см. Не спираше да плаче колкото му глас държи. Младото докторче, и то да не остане по-назад от акушерката, също пророкува „Ей така ще реве за внимание цял живот! А мацките ще му се лепят като мухи на мед. Голям хубавец ще бъде!“ Грам не му се вързах на приказките, но човекът се оказа повече от прав.

След кошмарното раждане и трите часа прекарани в коридора на родилното(успях да посрещна и третата смяна), най-после ме преведоха в стаята. Бях убедена, че всичко лошо вече е зад гърба ми, но бях в заблуда. Първо се оказа, че трябва да си остана с подгизналата от кървища нощница, защото по разчет ми се полагала само една. Реших да си облека моята, която нелегално си носех от вкъщи. Идея си нямате какъв скандал предизвиках с това си нагло поведение. Абсолютно забранено било да се ползва нестерилизирано спално бельо поради вероятност от възникване на инфекции. Ама да си лежиш пет дни в окървавена нощница при 40 градусова жега си е ОК. Така и не се подчиних на правилника и си останах с моята пижамка. В следващите дни кой където ме видеше ми крещеше, че така не може, но тяхна чиста нощница не ми дадоха.

Другата драма бе, че в стаята нямахме осветление. Единствената крушка на тавана беше изгоряла и с настъпването на нощта навън и вътре наставаше мрак. На няколко пъти се наложи да кърмя Денис в тоалетната, където беше светло. Всеки ден обикалях из болницата да моля някой да отстрани този на пръв поглед елементарен проблем, защото сама не можех да стигна тавана и да врътна една нова крушка. Оказа се, че проблемът не е никак елементарен, както аз си мислех. Тоя трябвало да уведоми оня, оня – трети, той –пети… Отне им цели пет дни да се информират и организират, но в крайна сметка в деня на изписването ни най-накрая дойде техник от поддръжката и отстрани проблема.

Не случих и на „съкилийнички“. Едно от момичетата в стаята нещо не беше много в ред. През цялото време ми твърдеше, че явно съм бременна с още едно бебе, което не е успяло да излезе, защото коремът ми бил много голям. Свекито, като дойде на свиждане,  и тя намекна, че бая съм понапълняла. Коремът ми си стоял, пък тя като родила веднага си върнала формата – плоска, слабичка, не личало, че е била бременна.

Явно само Пламен не беше забелязал, че шкембето ми си стои. За деня на изписването ме изненада с нова рокля. Купил ми я, защото от телевизията, в която работеше тогава, можело да дойдат да снимат. Дава ми акушерката багажа в стаичката за преобличане и докато тя кипри Дени в комплектчето му за новородено (явно предвидено за дете, родено поне 6 кг и 60 см), аз всячески се опитвам да се пъхна в новото рокле. Ама не! Не влизам и не влизам. Приревах на акушерката с най-плачевния ми глас, но не успях да я трогна. „Работата ми е да обличам бебетата, а не майките!“ изсъска безчувствено тя. Положението беше безнадеждно и се наложи да прибягна до отчаяни мерки. Разпорих с голи ръце двата странични шева на роклята в областта на талията и се вмъкнах със сетни сили. Добре, че не дойдоха от телевизията да снимат, че и двамата с Денис бяхме смешна картинка – аз напъхана като кървавица в черво, готово да експлодира, а той – с висящи крачоли и ръкави, като бостанско плашило. Пламен и той не беше за снимки. От вълнение ли, от що ли, целият се беше накълцал докато се бръснел.

Неугледни, ама щастливи – така се изписахме! И винаги ще помним този паметен ден! 
Ето и няколко снимки от този паметен ден - сканирани, защото по онова време не бяхме и чували за дигитални фотоапарати. 

Тук Пламен за първи път в живота си ще гушне своя първороден син. Идея си нямате колко притеснен беше. А какъв страхотен татко се оказа!!!

Тримата заедно! Колко щастливи бяхме само!!!!

Тук и сестра ми се е присъединила към нас за снимка. Вижте само колко умело прикрива поцепената ми рокля с дясната си ръка, а с лявата придържа шапчицата на Денис да не вземе да падне и да лъсне кривата му конусовидна главица. :)))
  


9 юли 2007 г
Денят, в който се роди Девин. Дата, която събужда в мен толкова много спомени, емоции, вълнение... Ще се опитам да ги пресъздам чрез няколко снимки, естествено с ужасно качество, но безценни като съдържание (поне за мен) и с разказа за неговата поява на бял свят. 


Тук празнуваме осмия ЧРД на Денис, т.е. само пет дни преди Девин да се роди. Много се притеснявах да не би бебето да се пръкне точно на тази дата и Денис да се почувства кофти, но той каза, че няма нищо против. Щало да бъде най-хубавият му подарък!!! 
 Това е една от първите снимки на Девин. Акушерките в родилния дом тъкмо са го натъкмили за изписването. Пламен му купи това боди от една командировка в Будапеща, две седмици преди да се роди. После му избра и подходящи чорапки и суитчърче. Беше много сладък и готин! Дрешките и одеалцето от изписването, както и тези на братята му, им ги пазя и до днес. От родилния дом имах толкова много снимки на Девин като съвсем новороден, но бяха в телефона ми, а него го откраднаха. Толкова страдам за тях!

Тук изписваме Девин. Пламен ще го поеме в обятията си за първи път. Момчетата също нямат търпение да гушнат малкото си братче и като наредени на опашка протягат ръчички и чакат своя ред.
  Цялото семейство - безкрайно щастливи!!!!
 Тук сме вкъщи непосредствено след прибирането ни от родилния дом. Мила снимка на баби, дядовци и внуци. Тортата, разбира се, е купешка, защото тогава и идея си нямах, че съм способна и аз самата да правя такива неща.

 Пак от деня на изписването. Денис вече е опитен батко, но Давид е доста изумен колко мъничко е бебето и как само спи. Съвсем скоро ще разбере, че може и да реве (и то как реве само!!!).

 Първата ми разходка навън заедно с трите момчета. Познайте колко горда и щастлива бях!

 Първата година от своя живот Девин прекара именно така - в ръцете на батковците си, на мама и тати. Неслучайно сега е толкова гушлив, нежен и любвеобилен. Дори нощем спеше винаги легнал върху мен. В началото нямаше проблем, но като взе да наддава по килограм на месец, скоро вече едва издържах под тежестта му. 

 Това е един от много малкото моменти, в които сме успяли да закрепим биберон в устата му. Този, специално, го поръчахме още преди да се роди. Беше от бебешката линия Rock Star Baby на Тико Торес - барабанистът на Bon Jovi. Какво разочарование когато разбрахме, че Девин изобщо не иска да смуче биба. Братята му бяха така пристрастени към залъгалката и я отказаха едва на две години и половина. И през ум не ни е минавало, че третото ни дете няма да бъде като тях. Аз бързо се примирих с тоя факт, но Пламен продължаваше да му купува нови и нови биберони с надеждата все някоя от тях да му хареса. Никакъв шанс! Девин си искаше само циците на мама и нищо друго. Кърмих го година и половина по пет -шест пъти на денонощие.  Накрая се наложи да замина за няколко дни далеч от него, за да го отбия. После ми беше много криво, защото обожавах да го кърмя. Мисля, че това е един от ония вълшебни и наповторимо интимни моменти между майката и детето, които се помнят винаги. 

 Аз и Девин сред подаръците от погачата. Както знаете, обичам и спазвам всички традиции, особено тези, свързани с децата. 

 Една от двете ми най-любими снимки с Девин като новороден. Толкова е мъничък и сладък! Чува ударите на сърцето ми, усеща топлината на тялото ми и се чувства спокоен и защитен. А аз преливам от любов и излишни килограми. :)))

 Това пък е една от най-любимите ми снимки с трите момчета. Както е видно, всички сме се барнали в бяло и червено. 

 Другата ми любима снимка с Девин като бебе. 

 Не помня защо, но аз и големите момчета се спукахме от смях, докато Пламен ни снимаше, а Девин се съсипа да реве. Това беличкото в устата му не е зъбче, а някакъв отблясък. Да не си помислите, че съм родила някакъв крокозъбел. :)))

 Пак от същата поредица. Девин прави някакъв жалък опит за усмивка, но твърде неубедително. 

А ето и историята на неговото раждане. 

Като трето дете много от близките и познатите ни смятаха, че е грешка (колко ужасяващо звучи) или че е станал случайно. Но истината е, че Девин е едно много желано бебе. Истина е и, че повече го желаехме като момиченце, но това е друг въпрос. :)))) Не знам защо, но си бях наумила, че третото ни дете ще е девойка и до четвъртия месец на бременността бях твърдо убедена, че е така. Никога няма да забравя разочарованието, което изпитах, когато разбрах, че всъщност съм в голяма заблуда. Бях бременна в 17-та седмица и след поредното лежане в болницата, преди да ме изпишат, докторът реши да ме погледне на четириизмерния ехограф и без грам съмнение отсече "момче". Едва удържах сълзите си! Изобщо не исках да повярвам, че е възможно. Прибрах се вкъщи толкова нещастна. На следващата сутрин, още със ставането, прокървих отново. Дори не мога да ви опиша страха, който изпитах. За щастие се оказа, че с бебето всичко е наред, но аз не можех да си простя как изобщо бях допуснала да ми е криво, че детето ми е такова, а не онакова. Вместо да благодаря на Бог, че изобщо имам щастието и благословията да нося живот в себе си, аз проявявах някакви си капризи и претенции. От този миг насетне обичах моето момченце така, както само една истинска майка може да обича - силно и безрезервно. Всеки ден от бременността ми беше борба - заспивах и се събуждах с молитва да успея да износя това бебе. Какво преживях само аз си знам. Тази беше най-кошмарната от трите ми бременности. Имаше период, в който пиех по 36 хапчета на денонощие и почти не ставах от леглото. Безкрайно съм благодарна на съпруга ми, който пое почти изцяло грижата за децата и къщата и на д-р Людмила Калева, която ме следеше, успокояваше и окуражаваше. Момчетата също много се грижеха за мен и чакаха с нетърпение появата на малкото им братче. Давид, незнайно защо, още от самото начало беше решил, че бебенцето живее в корема ми в кофичка от кисело мляко и все ме караше да глътна и една малка "гузглавничка" (възглавничка) и одеалце, та да си спинкало сладко и да не му било студено. Никога няма да забравя как всеки път като лежах в болницата казваше "Не позволявай на докторите да вземат бебенцето, мамо! То си е за нас!" 
Последният месец от бременността ми беше прекрасен! Вече не се притеснявах за нищо. Наслаждавах се на всеки миг и чаках с нетърпение появата на малкото човече. Сигурно няма да ми повярвате, но още преди да се роди, аз знаех как ще изглежда. Дори супер странната прическа, с която се  появи на бял свят, вече я бях виждала в представите си. 
Терминът ми беше на 8 юли, в неделя, но Девин избра да се роди на 9. Към обяд имах час за преглед при д-р Калева, а след това започнаха и контракциите. Към 5 следобед вече бяха доста начесто и реших, че е крайно време да се обадя на съпруга ми. В отговор получих най-типичната и неадекватна мъжка реакция "Ми аз още съм на работа, бе коте! Как да си тръгна?" Явно се очакваше аз да се съобразя с работното му време и да устискам положението още малко. Докато го чаках, се отдадох на лакомия и суета. В хладилника имаше две големи кутии, пълни с малини, които родителите ми бяха донесли от вилата предната вечер. Знаех, че докато се върна от родилния дом, от тях няма да има и помен, затова реших да се натъпча с колкото се може повече. На бременните подобни прояви са простени, тъй че не ме съдете строго! Освен натъпкана с малини, реших че трябва да отида да раждам и красивичка. Затова си лакирах ноктите на ръцете (можеше и на краката да успея, ако бях тренирала йога, но не ми се получи). И така, лакирана и с глава, завряна в хладилника, зачаках работливия ми мъж да благоволи да си дойде. Щом се прибра, натоварихме децата и себе си в колата и се отправихме към втора градска. Последваха стандартните процедури по приемане и подготовка за раждане. Съвсем скоро дойде и моята докторка и вече бях напълно спокойна. През цялото време всички от персонала бяха плътно до мен и се чувствах като принцеса. В 20.30 часа на бял свят се появи Девин. Беше с осукана около вратлето пъпна връв. В първите няколко минути не можеше да диша и доста изплаши всички. Това бяха най-дългите и мъчителни минути в моя живот. Седях и го гледах напълно безжизнен, а акушерките и неонатоложката се суетяха около него. Накрая изплака и настана всеобща радост и оживление. Едва тогава забелязах оная странна прическа и знаех, че това е то - моето бебе! Мечтаното, очакваното, желаното, обичаното!!! Роди се толкова красиво и перфектно!!! Тежеше цели 4 кг, а аз се чувствах така, сякаш изобщо не бях раждала. Д-р Калева веднага ми позволи да се обадя на Пламен, за да дойдат с децата да видят бебето. Отново хипер неадекватна реакция "Ма ти вече роди ли?!?!? Че ние с момчетата тъкмо се прибрахме на хладничко, а сега пак трябва да излизаме!" Сигурно вече си мислите, че имам най-големия идиот за съпруг. Грешите! Имам най-прекрасния, всеотдаен и любящ мъж. Проблемът е, че е много емоционален и в напрегнати моменти не реагира адекватно. Но ако го бяхте видели с каква радост и любов гледаше малкия си син, когато докторката му го донесе! Сякаш цялата обич на тоя свят грееше в очите му. Децата също бяха толкова развълнувани. Денис не спираше да ме целува, а Давид стоеше и непрекъснато се щипкаше по бузките. Притесняваше се, че като се роди, бебето ще има по-меки бузки от неговите, а аз му бях обещала, че за мен той винаги ще си остане най-сладкият бузанчо. Явно искаше да ми припомни какво сме се разбрали. И до ден днешен си спазвам обещанието, така че той е щастлив и спокоен. 
Денят на изписването беше толкова вълнуващ и прекрасен! Бях най-гордата и щастлива майка! Момчетата с такова нетърпение чакаха да им дам бебето, за да го погушкат. И двамата протягаха ръчички и всеки викаше "Нека аз първо, мамо!" Преди да си тръгнем от болницата, цялото семейство отидохме до отделението по патологична бременност. Исках да благодарим на персонала там, защото без техните грижи Девин едва ли щеше да го има. След като им оставихме кутиите с бонбони, дадох на Давид празните торбички да ги изхвърли в кофата. Вместо това той седна на една пейка и започна старателно да ги сгъва. "Ще ги запазя за следващото бебе като родиш , мамо, пак да донесем бонбонки на лекарите."
Като се прибрахме, вкъщи всичко беше украсено с балони. Събрахме се с бабите и дядовците, черпихме се, снимахме се и изведнъж Денис ревна с пълно гърло и избяга в спалнята. Всички решиха, че ревнува заради бебето, но аз бях убедена, че това е абсурдно. Отидох при него и го попитах какво става. Той ме гушна и каза "Плача, защото най-накрая ми олекна! Имаме си бебе и всичко е наред!" И аз се разплаках. Нима има нещо по-истинско и прекрасно от сълзите на щастие!!! 
Благодаря ви, ако сте изчели цялата тая емоционална тирада. Нямаше как да не споделя с вас всички тези емоции.

7 феврурари 2003 г

За мнозина ден като всички останали. За мен - един от четирите най-прекрасни дни в живота ми. Това е датата, на която родих моя втори син Давид. Очаквах появата му с такова нетърпение! Цялата ми бременност премина в страх и притеснения, защото бе предшествана от друга, несполучлива. Броях всеки божи ден и се молех този път всичко да е наред. Драми и проблеми никак не липсваха от самото начало до самия край, но важното е, че избутах до заветния девети месец. Сега целта беше да не взема да родя точно на 2 февруари, та после детето ми цял живот да търпи подигравки и подмятания. Баш на тая дата с Пламен бяхме излезли на вечеря в "Уго" и някъде между салатката и картофките ми сервираха и солидна порция силни периодични контракции. Да не го бях преживяла , да се правя на ударена. Но от опита на вече раждала ми беше ясно, че нещата не отиват на добре. След около час и половина реших, че ще е най-разумно да се приберем, да си грабна багажлъка и да се отправя към родилния дом. Часът наближаваше 12, което автоматично означаваше, че прескачаме датата 2 феврурари. Това ми подейства толкова успокояващо, че чак контракциите ми спряха. 
Следващата фалшива тревога беше на 5-ти. Докторът ме привика в болницата с идеята да ме приеме, но пък нямаше никакви места. Нарамих си раничката, хванах си едно такси и се прибрах. Шофьорът, като истински мъж, направо изпадна в паника как може да ме връщат и да не взема да родя в колата му. Добре, че разстоянието от болницата до вкъщи беше малко, та му спестих евентуален инфаркт. Следващият ден мина под мотото "Мания за чистота". И мен ме обвзе присъщият за всяка бъдеща майка ентусиазъм да излижа до блясък бърлогата, че да посрещна на чистичко новото потомство. По пода ли не пълзях, в шкафове ли не се врях, по столове ли не се катерих. От ХЕИ да бяха минали на проверка, нямаше да открият ни следа от мръсотия, за която да се заядат.  Вечерта се тропясах като пребито псе с надеждата да се наспя като хората. Обаче не ми се получи. Денис вдигна 39.6 температура и спа при нас. По-точно не спа, а се съсипа да ме рита по гърба. Към 4 посред нощ лекинко взех да се изнервям от създалата се ситуация, но проблемът бързо ми се реши. Водите ми изтекоха, което беше сигурен признак, че в най-скоро време ще се сдобия с легло само за мен, без никой да ме рита, да ми хърка и прочие. Взех си набързо един душ, който ми подейства също толкова ободряващо, грабнах си раничката и хайде пак към родилното - за трети път! Бях го оттренирала до съвършенство. Тук е моментът да спомена няколко странични факта, които сами по себе си не бяха нещо интересно и значимо, но пък дадоха своя принос, та да бъде случката още по-незабравима и колоритна. Факт №1 - единственият асансьор в блока не работеше. Факт №2 - и стълбищното осветление не работеше. Факт №3 - и колата ни нещо се беше скапала. Факт №4  - както вече стана ясно, и Денис беше болен. Сумарното влияние на споменатите обстоятелства ме принуди да прибегна до следната тактика: 1. Оставих Пламен да гледа Денис, за да не го влачим напред-назад по студа посред нощ. 2. Викнах си едно такси, като съвсем тактично споменах, че става въпрос за раждаща жена, та да са по-експедитивни. 3. С раничката на гръб, с течащи води и с огромния корем пред мен заслизах 12 етажа пеша по стълбите. От корема, а и от липсата на осветление, нищо не виждах и само се молех да не се озова долу търкаляйки се. Макар и бавничко, успях да премина първото изпитание успешно. Предстоеше ми етап две от трасето - преминаване по заледен терен. Преодолях разстоянието от входа на блока до улицата  под огромно напрежение. Най-накрая се докопах до заветната цел - таксито! Метнах се  вътре и тъкмо щях да си отдъхна с облекчение, когато шофьорът  изломоти  "Здрасти! Помниш ли ме?" Направо се сковах! Викам си "По стълбите и на леда не паднах, но попаднах на някъв психопат!" И докато се чудех да бягам ли, да викам ли, човекът набързо ми разясни нещата. Беше таксиметърът, на когото едва не причиних инфаркт предния ден. Сега, като чул по радиостанцията за бременна жена на същия адрес, казал на колегите си никой да  не тръгва, че той ще си ме вземе. Чак хубаво ми стана и вече спокойно можех да си отдъхна с облекчение. Скоро се озовах на стълбите пред приемната на родилното. Баровско отделение - имаха стълбищно осветление! Че и звънецът им работеше! Звъннах лекичко, като да не ги събудя, че нали беше посред нощ. Появи се една акушерка, която любезно поздравих и се заобяснявах гузно, защо се налага да я притеснявам по никое време. А тя така се оглеждаше, сякаш не вижда никого на стълбите и сърдито попита "Къде са роднините?". А аз още по-гузно отвърнах "Ами няма ги. Сама съм!" Тази вест явно й дойде в повече и с тотално възмущение отсече "Как сама, бе момиче?!? От 23 години съм акушерка и такова чудо не съм виждала. Даже циганките не идват да раждат сами!" Оказа се, че липсата на роднини е драма, защото нямало кой да ми прибере дрехите (правилникът не позволявал внасянето им в отделението). Така в първия един час дрехите ми се оказаха много по-важни от мен. Покрай цялата суматоха какво да ги правят, аз останах някъде на заден план. Най-накрая дойде моят доктор, който бе така добър да ги прибере в собственото си гардеробче. И тъкмо да ми обърнат заслуженото, поне според мен, внимание, то пък се оказа, че дошло време да раждам. Това добре, ама по-предвидливи и находчиви жени вече бяха окупирали родилните столове. Явно състезанието не беше приключило и както се казва "Кой превари, той завари!"  На акушерката й хрумна гиниалната идея да изчакаме малко. Предложението ми се стори разумно, но бебето не беше на същото мнение. Нямаше как, наложи се да прибегнем до алтернативни решения. Оказа се, че в едно от кюшетата на родилна зала прах събира специално легло, дар от братята японци, което персоналът наричаше "холната масичка". Толкова симпатично и уютничко ми прозвуча! И айде юруш към таз екзотична азиатска мебел. Неслучайно докторите я бяха кръстили така. Чувствах се точно все едно са ме метнали върху ниска холна масичка, само дето липсваха сладки и кафенце. Нямах много време да свиквам с нестандартната обстановка, пък и състезанието продължаваше. Това, че другите претендентки бяха окупирали столовете преди мен, не ми пречеше аз да се понапъна да родя преди тях и да бъда победител! Речено - сторено! Малко след седем сутринта вече държах купата, пардон бебето, в ръцете си. Личен рекорд не успях да поставя - тежеше 3650, с 50 грама по-малко от предишното ми постижение. Едната от преките ми конкурентки, за да ми натрие носа, взе, че пръкна 4-килограмово бебе. Другата, и тя да не остане назад, реши да роди по-черно бебе от моето. Но макар, че беше от по-тъмничките ни събратя, не й се получи. На фона на мойто циганенце, онова беше бяло като мляко. 
Така приключи финалната отсечка от моята бременност и с нови сили се впуснах в турнира по майчинство. Спортист по природа съм си и това е!
Ето и малко снимки - отново сканирани, защото все още не си бяхме купили цифров фотоапарат. 

Денис вече е батко! Чака да посрещне мама и малкото си братче от родилния дом.

Вече сме си вкъщи веднага след изписването.
Дени гушка Давид за първи път. Малко е неуверен, но много бързо стана истински експерт и непрекъснато искаше да му даваме бебето да си го държи. В деня на изписването му беше оставил едно парченце луканка на възглавничката до бузката- да си хапнел като се събуди.
 

 


27 януари 2011 г


Това е моята баба Кера. Днес, 27 януари 2011, тя навършва цели 90 години!!! Да ни е жива и здрава! Обичам я толкова много, че дори не знам колко точно. Тя ми е като майка, не само защото ме е отгледала като мъничка, но и защото я чувствам много близка. За жалост тя живее на стотици километри от нас и рядко я виждам, но когато сме заедно обичам да слушам многобройните й истории и разкази за миналото. Баба има невероятна памет и сякаш помни всеки ден от живота си. Родила е четири деца, най-малкото от които е моята майка, а най-голямото е починало още съвсем мъничко. Има 6 внуци, 10 правнуци и 1 праправнуче. И в сърцето й има място за всеки един! 
Обичам те, бабче! Прегръщам те силно и те целувам!

63 коментара:

  1. Страхотна история.Така хубаво си я разказала, че човек би си помислил че в раждането няма и грам болка.Аз не съм разждала , но наистина много ме е страх.Истинска щастливка си.Мисля че трябва да с епробвате за четвърто за да си имаш и едно момиченце :)

    ОтговорИзтриване
  2. Здравейте, приемате ли поръчки за торти? Бих искала да изненадам съпруга ми за рожденния му ден с една от вашите страхотни торти, рожденния ден е в събота 26.11така че ще чакам вашия отговор - Благодаря Ви!

    ОтговорИзтриване
  3. Севелина, за жалост нямам възможност за тази дата. Да ти е жив и здрав съпругът и весел празник!

    ОтговорИзтриване
  4. Бях чувала за тортичките на Буболинка, после видях снимки на Буболинка правени от Ели Гледачева, но не бях подготвена за блогът на Буболинка! Дано ми простиш, че минавам директно на ти. Изобщо не очаквах да си толкова земна. А колко си забавна. Буболинка, смях се със сълзи на историята с раждането. :)

    ОтговорИзтриване
  5. Интересно ми е , как от тъмни родители се раждат толкова руси деца?
    Знаеш ли отговора?
    Дай ми рецептата?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ами и русото е правено и родено както и останалите. Нищо специално няма. Генетика!!!

      Изтриване
  6. Казвам се Йорданка,
    имам две дъщери, като голямата е много специална- на 27.03- става на 6.
    Обожава Рапунцел. Много ще я зарадвам с тортата с кулата на Рапунцел. Би ли имала възможност да изработиш тази торта отново, или пък да ми зипратиш координати на някой друг, който изработва тази торта?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Вече не правя торти по поръчка. А на заглавната страница в блога можеш да видиш списък с други момичета, които правят торти.

      Изтриване
    2. Как може след такава история, след толкова емоционална публикация някой да пита за торта...

      Изтриване
  7. Здравейте на заглавната страница в блога пише че правите торти по поръчка само за сватби. Ако наистина е така и не сам разбрала погрешно ще бъда много щастлива защото ми предстои сватба на 19.08.2012.Аз просто съм възхитена от талантът ви. Моля ако тортата може да бъде изработена да ми дадете ваши координати. Благодаря ви предварително!!!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Здравейте, Данита! поздравления за сватбата! пожелавам да бъде приказна и да е последвана от дълги години щастлив семеен живот! За жалост през юли и август няма да работя, защото ще съм във ваканция с децата. така че няма да мога аз да сътворя вашата сватбена торта, за което моял да ме извините!

      Изтриване
  8. Здравейте, най-искрени комплименти за невероятните шедьоври!!!Бих искала да попитам дали случайно имате възможност да приемете поръчка за сватбена торта за 16 Юни 2012...искрено се надявам поне при Вас да имаме късмет, оставам в очакване на Вашия отговор, Денни

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Поздравления за предстоящата сватба, Денни! За жалост за тази дата имам друг ангажимен и няма как аз да направя тортата. Пожелавам ви всичко най-добро и много семейно щастие и любов.

      Изтриване
  9. Здравей Буболинка, разби ми сърцето... точно открих това ,което търсих и прочетох,че вече не изпълняваш поръчки за РД... мъка... дъщеря ми Елена и скоро има рожден ден, става на 1 година и това е много специален ден за нас, ти знаеш , имаш 3 съкровища. Разгледах тортите на другите момичета,които си предложила... ти имаш дарба и това си личи, там не ме грабнаха. Изчетох и почти всичко,което си публикувала... Страхотен човек си! Поздравления, най-вече за позитивизма ти, лъха от всякъде. Сигурна съм,че зареждаш тортите с него - и са тоооооолкова вкусни! Много съжалявам,че няма да мога да се възползвам от таланта ти да даряваш щастие и вкус! Още веднъж - ПОЗДРАВЛЕНИЯ за това,което правиш, не само тортите... и живота!!! Аз също съм щастливо омъжена,заради теб бих се омъжила пак, за мъжа си естествено, вече имаме 2 сватби с него, ще изкараме и 3та,важното е да има поводи за щастие и празник...

    ОтговорИзтриване
  10. Slychaino popadnah na stranichkata Vi , ocharovana sam ot perfektsionizma s koito sazdavate tolkova krasoti.Da ste jivi i zdravi tzialoto semeistvo .(izviniavam se za latinitsata , kazvam se Vili )

    ОтговорИзтриване
  11. zdraveite i ot men napravo sym u4arovana ot krasotite koito pravite Pozdravleniq Moje li da mi kajete kak moga da se svyrja s vas molq vi!!!!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Здравейте, можете да ми пишете на lyubaz@abv.bg

      Изтриване
  12. този парк не е ли на Герена? много ми прилича на него...

    ОтговорИзтриване
  13. Здравей Бубулинка, попаднах тук съвсем случайно и съм очарована от всичко, което видях. Много ме грабнаха тортите и снимките им. Никъде в София не съм виждала такива красоти и се чудя къде работиш и в коя сладкарница могат да се поръчат тези приказни вкусотии. Малката ми дъщеричка има скоро рожден ден и много бих искала да я зарадвам с нещо оригинално. Моля те дай кординати тук ... или на fragal4e@abv.bg
    Благодаря предварително !!!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Здравей, Вилона! (какво хубаво и необикновено име!!!)
      Радвам се, че харесваш това, което правя. Но аз не работя в тази сфера. Не приемам поръчки.
      Пожелавам страхотен рожден ден на малката ти дъщеричка и д арасте здрава и щастлива! Всичко най-добро!

      Изтриване
  14. Бубе, с огромно увлечение прочетох цялата история, толкова е забавна и интересна!!! Продължавай все така увлекателно да пишеш, смятам че някой ден би било страхотно да събереш историите и да издадеш книжка, ще е невероятно приятно четиво!!!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти, Танче! то да ми се случват хубави и забавни неща, материал да има ,дето се вика. Пък писането - няма проблем. Като поостарея и ме мързи да правя друго, може и книжки да почна да списвам.

      Изтриване
  15. Бубе, осен за торти, имаш наистина невероятен талант да пишеш.
    И за пореден път се убеждавам, че всекиму би било голяма чест и удоволствие да познава теб и семейството ти! Бъдете здрави, винаги така всеотдайни един към друг и усмихнати.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Много ти благодаря, Мими! Писането винаги ме е влечало много. Още като дете си умирах да преписвам книги, после почнах и сама да си измислям истории - особено ме радваше да правя съчинения по картинка. В пубертета и дневници и стихове почнах да списвам. А колко писма съм написала ръчно - все така се случваше, че или аз, или приятелтие и близките ми бяха надалеч, та се налагаше да си кореспондираме по пощата. И на лекции обожавах да ходя заради писането. Сега освен ежедневното чаткане по клавиатурата, също продължавам да пиша дневници на ръка. Супер приятно ми е.
      А със семейството си много се гордея, макар и ние да имаме куп трески за дялане. Но то пък съвършени неща няма.

      Изтриване
    2. Определено има защо да се гордееш, Бубе! А и мен живота ме е научил, че не е важно нещата да са идеални, важно е да са истински! Прекрасни сте! Прегръщам те

      Изтриване
  16. Накарахте ме да се смея и да плача! Все още ми е трудно да си поема дъх и да подредя мислите си. Разказите са ви невероятни, а с думите рисувате с такава лекота, че, признавам си - мъничко ви завиждам. Оптимизмът и положителният светоглед, с който ме заредихте са невероятни. Като баща на две деца - всичко което сте написала ми е много близко. Благодаря ви.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Аз трябва да ви благодаря! Коментарът ви определено ме накара да настръхна. Много е хубаво и емоционално да видя, че и татковците обичат да четат такива истории и още по-хубаво е, че съм успяла да ви трогна. От сърце ви благодаря и за гостуването, и за споделеното. Да са ви живи и здрави дечицата, а вие бъдете все така емоционален и прекрасен татко!!!

      Изтриване
  17. Моите аплодисменти за така увлекателно разказаната история, а още по-възторжени аплаузи за голямото ви семейство... Много успехи ви желая :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ви! Всичко най-хубаво и на вас!

      Изтриване
  18. Ох,Бубе...смях се с глас и със сълзи (голямо цвилене падна и добре,че си бях вече вкъщи, а не с хвърлих да чета от офиса,да им събера погледите на хората)Пожелавам ти,като за четвърти път, да си намерила "правилната формула" ;) и всичко да мине бързо,леко,безболезнено, а,най-важното, да няма недоволни :)
    Целувки, Хриси

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Хахаххаа! Ми така е, като не се събирате целия колектив да четете заедно. На една позната в офиса така правят. Събират се заедно или едновременно четат. :) Трябва и ти да ги организираш твоите хора.
      А правилна формула едва ли има, ама дано късметът е на моя страна.
      Много целувки!

      Изтриване
  19. Не мога да влизам в подробности по лични причини, но разликата с Гермаия, където живеем, е гигантска. Там не видяхме нщо друго освен абсолютен професионализъм, чистота, ред, спокойствие, внимание и коректност. Акушерките бяха до една перфектни професионалистки, но и изключително приятни хора, усмихнати, разбиращи, винаги знаещи точното действие за всяка ситуация, включително и кога да повикат анестезиолога/гинкеолога, което почти не се наложи. Наистина са безкрайно далеч от родината. Следват прегледи, помощ при кърмене, ежедневно посещение от акушерката.

    Излишно е да споменавам, че всичко това ни струва 0 евро. Никой не очакваше и никакви подаръци, за това че са си свършили работата. Бонбоните ни седмица по късно бяха приети като приятна изненада. Да не пропусна да спомена, че на изхода от болницата не ни причакваше циганска музика.
    България ми липсва - слънцето природата, но българските идиотщини съм готов да ги ги забравя.

    Дано да ги настигнем някога.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Дори и без да навлизате в подробности, написаното е напълно достатъчно. Имам добра приятелка, която също живее в Германия и знам,че е така. Дано наистина един ден и при нас отношението е като при вас. Макар да се съмнявам. Не забелязвам някакъв съществен напредък през годините, за огромно съжаление. Единствено сумите се променят (естествено със стрелка нагоре). И тук има специалисти и хора, които искат да бъдат на ниво, но сякаш системата и останалата част от персонала не им позволяват. Рано или късно ентусиазмът и усилията им биват премазани. И нещата си продължават постарому.
      Много ви благодаря за гостуването и за споделеното! Всичко най-прекрасно!

      Изтриване
  20. Невероятно се забавлявах с разказите са ражданията на всеки един юнак.На вас едва ли ви е било толкова забавно,но аз се посмях истински.Да е живо и здраво цялото ви семейство:)
    Поздрави!!!
    Адриана

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, Адриана!
      Във всичко търся забавната страна - така е много по-лесно и приятно да се справям с трудностите и проблемите.
      Всичко най-добро и на вас!

      Изтриване
  21. Tako mi je žao što ne mogu da razumem svaku reč koju si napisala draga Bubolinkata, ovaj Google translator iskrivi svu lepotu tvojih reči.

    Ipak shvatam i razumem smisao napisanog teksta i čestitam ti od srca draga, divim se tvojoj snazi i jačini i prosto ne mogu da verujem da tako krhka nežna žena kao ti ima prelepa četri sina, svaka čast mila, divim ti se i neka su ti živi i zdravi, zaista si posebna, jaka, obdarena, za primer svim mladim generacijama.

    Puno ljubavi, sreće, uspeha i snage u životu ti želim od srca i sa radošću čitam sve tvoje postove.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Много, много ти благодаря за споделеното и за хубавите думи и пожелания!!! Накара ме да се чуствам още по-горда и щастлива!
      Всичко най-прекрасно и на теб!

      Изтриване
  22. Еййййййй, откога го чакам това бебе N4 и аз !!!
    Честито на всички малки Буболинчовци, браво на Мама Буболинка и да му е здрава гърбината на татко Буболин :)
    Радвам се за вас, мило семейство, пожелавам ви здраве и късмет!
    А как се смях, докато четох, ах, как се смях, и плаках, и пак се смях....
    Господи, пази тези хора, помагай им да буболинстват, толкова са готини!
    Албена :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Едно огромно буболинско благодаря от нас!!! :))))

      Изтриване
  23. Zdraveite Luba,

    Iskreni i nai-surde4ni pozdravleniq za cqloto vi prekrasno semeistvo!!!!
    Da vi e jiv i zdrav malkiq Damqn i zaedno s batkovcite si da vi nosi mnogo radost i da izpulva surceto vi s gordost.
    Vsqka va6a publikaciq pulni o4ite mi sus sulzi i me kara da se usmihvam.
    Vsi4ko nai-hubavo jelaq na cqloto vi neveroqtno semeistvo:))))

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря от сърце! Желая ви всичко най-добро!

      Изтриване
  24. Luba,postioanno se ubejdavam,che si PREKRASEN chovek!Litseto ti otraziava krasotata koiato blika ot sartseto ti!S taga si mislia zashto ne sa kato teb ogromna chast ot xorata,koito poznavam...shteshe da bade chudesno!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Какво мога да отговоря на подобни, толкова силни думи! Искрено се надявам да са заслужени! Винаги съм била на мнение, че най-важното е хората да са човеци - истински и добри! Така възпитавам и децата си.
      Благодаря ви за написаното! Всичко най-добро ви желая от все сърце!

      Изтриване
    2. Napalno gi zaslujavate,badete sigurna.Napisax vi oshte neshto vav facebook v lichni saobshtenia.Roumiana Ivanova

      Изтриване
  25. Люба, невероятна си! Не само като изключително талантлив майстор на уникално красиви сладки творения, но и като човек! Възхищавам се на духа ти, на силата ти, на любовта и смелостта ти да се раздаваш за любимите си хора.. Бъдете благословени, ти и цялото ти семейство, нека щастието, любовта, радостта и смехът винаги да съпътстват пътя на твоето семейство!!!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Много, много благодаря за тези прекрасни думи и пожелания! Най-щастлива съм когато правя хората, които обичам, щастливи!

      Изтриване
  26. Прекрасно, мило, топло... Чудесно семейство!!!

    ОтговорИзтриване
  27. Четох, смях се, плаках, спомних си моите две раждания на момчета и дори съжалих, че са само две. Страхотна си мила Буболинка, не те познавам лично и адски съжалявам за това, завиждам благородно на хората, които те имат до себе си, знам, че си благодат. От все сърце желая на цялото ти прекрасно семейство много здраве, късмет и безброй щастливи мигове, които да описваш със страхотния си талант, а на теб специално да си и все така лъчезарна и борбена. Знам, че ще направиш от дечицата си истински човеци! Успех

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Много мило и благодаря за всичко споделено! А две раждания и на мен ми се виждат малко! :))) Това са толкова вълшебни и вълнуващи моменти,че макар да съм преживяла последния само преди по-малко от три седмици, ми се иска да го преживея отново!
      Благодаря ти за прекрасните думи по мой адрес и за хубавите пожелания! Дано се сбъднат!
      Всичко най-прекрасно и на теб!!!

      Изтриване
  28. Дияна Василева7 август 2013 г., 17:58 ч.

    Избрала си да споделиш с нас най-хубавите истории в живота ти (на всяка жена) - благодаря ти от сърце. Още от дете имах две мечти - да стана майка и учителка. И двете се сбъднаха. И аз съм благословена с момчета - засега са две (иска ми се и ние да можем да ги направим 4, но не знам дали ще ни се получи). Пожелавам ви много здраве и щастливи мигове като тези, които вече сте преживели!!!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И аз ти благодаря за гостуването и за споделеното. От сърце ти желая и занапред да сбъдваш смело мечтите си!!! Да са ви живи и здрави двете момчета, а когато решите - да станат четирима!!! Човек винаги трябва да вярва в онова, което иска.
      Много щастие и на вас!!!

      Изтриване
  29. Ох, Бубе, направо съм без думи... Магия, това усещам в момента. Пожелавам ти да носиш тази магия винаги, искрено ти го желая!
    Всичко най-добро на всички ви, бъдете здрави, прекрасно семейство! :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти, Гери! Дано, дано да е така! За мен раждането на дете наистина е най-голямата магия, която може да изпита една жена. Щастлива съм,че имах благословията да я изпитам цели четири пъти.
      Целувки!

      Изтриване
  30. Iztarvala sam tolkova mnogo .Ti vi velika , bravo, nali obeshta da e momichence . Tvoiat jivot e edin savremenen liuboven roman ! Molia te ,napischi kniga ,moliate , moliate ,moliate !!! Poklañam ti se y te pregraschtam ! Ostavam bez dumi ! Snejina Peeva ---Palma de Mallorca

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Нищо не си изтървала!!! А за момиченце - никога не съм обещавала!!! Виж, на мен Пламен все ми обещава да се пробва за девойка и все ме лъже. :))) И за книга нищо не мога да обещая, ама дано някой ден ми се отдаде такава възможност. Мисля, че ще ми е много приятно да се отдам на нещо подобно. Само не знам на каква тема ще е. Но задължително ще има много хумор.
      Прегръдки и от мен!!!

      Изтриване
  31. като гледам как и на 4-ма сина, майка сте станали,
    това с шофирането, бродирането и тем други ..ането
    да не Ви безпокои!
    жена-героиня!
    да,
    родния ми град Ст.Загора е много приятен за отглеждане на деца,
    за хората обаче от там,
    не съм сигурна!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ако можех да бродирам, карам кола и прочие, тогава щях да съм жена за пример и може би "героиня". Ама сега съм си най-обикновена майка и съпруга. А за хората в Стара Загора или където и да било другаде - винаги има и добри, и лоши. Хич не обичам да слагам нещата под общ знаменател.

      Изтриване
  32. Ох...толкова вълнуващо, истинско и пречистващо! Познах се в разказа за Дамян! Кажи после, че чудеса няма и не се случват! Важното е да пращаме знаци на Съдбата и всичко си идва на мястото!
    Пожелавам ви от цялата си душа, чудесата да не спрат да се случват в семейството ви!

    ОтговорИзтриване
  33. Здравей и от мен , една твоя голяма почитателка .Твоята френска торта ме заплени от прав поглед и за една година сам я правила 5 пати...за поводи ,всички бяха вьзхитени.Искам само да кажа ,че жени като теб са за вьзхищение.....Браво.Не сам много добра в кулинарството , благодарение на описанията ,които са подробни и добре написани - успях да се справя..,успех за напред.Аз имам само две деца и едва се оправиям.:)

    ОтговорИзтриване
  34. Невероятни емоции изпитах четейки тези редове. Много смях, редувайки се със сълзи. Весели празници, изпълнени с топлина и обич желая от сърце на цялото Ви семейство! Вяра

    ОтговорИзтриване
  35. Направи деня ми прекрасен. Благодаря! Б.

    ОтговорИзтриване