понеделник, 29 декември 2014 г.

Следколедно и предновогодишно

Използвам почивката между двата празника, за да ви разкажа и покажа какво натворих, наготвих, наснимах и прочие. 
Подпуках се още от 8 декември. На 14 родителите ми заминаха за Англия при сестра ми и исках по тях да изпратя една огромна кутия, пълна с всякакви сладки. Затова цяла седмица правех по един-два вида на ден. То не бяха кукита, рохли, курабии, бисквити, целувки, ореховки. Не минах и без меденки. Тях реших да декорирам, но семпло. Потъмних повърхността им с кафена глазура (рецептата ще дам на страничката с рецепти), а отгоре ги изрисувах с роял айсинг. Толкова ми беше забавно, че като се почна едно безкрайно печене и украсяване. Със сигурност поне 200 направих. И до една ги раздадох. 
Първата партида, както вече споменах, частично отиде при сестра ми в Англия, а другата част занесох на Ели фотографката като ходихме до Асеновград да ни снима. Фотосесията вече ви я показах на страниците на семейния албум.


За тържеството на Девин реших да зарадвам всяко детенце от класа му с по една меденка. И за да са по-шаренки, освен с роял айсинг ги декорирах и с поръска в бяло, зелено и червено - хем коледно, хем патриотично, както отбеляза Девин. Самият той също си украси две меденки - така му било по-приятно да си ги хапне. 




Дамянчето, и той като батко си Девин, неукрасени меденки не ядял. Постоянно ми отмъкваше пошчето с роял айсинг, та да си разкраси меденката, а после си я хапваше сладко, сладко. 


Денис също намаза от тая партида меденки. Взе няколко като добавка към подаръка за негова съученичка (беше му се паднала от томболата за размяна на подаръци в класа). Вечерта, като се прибра, още от вратата ми вика "Голяма радост за тия меденки! Повече й харесаха от подаръка!". Не разбрах това като комплимент ли да го приема или като упрек. Ама и аз се зарадвах. Давид пък, като чу за фурора, който предизвикали меденките в класа на Денис, реши и той да не остане по-назад "То утре и ние ще се черпим в училище послучай последния учебен ден. Няма да е лошо и аз да занеса нещо." То няма да е лошо, ама сливи ли има в устата като го питах предните дни дали и за него да не направя меденки?!? Пламен му вика "Е, не можеш ли нещо купено да занесеш?" А Давид примрънка "Е, то че мога, мога. Ама няма да е същото. Можеш ли да сравниш нещо готово с на мама меденките?"
Нямаше как. Запретнах ръкави в десет и половина вечерта и към два и нещо през нощта имах няколко тави декорирани меденки. На сутринта дори успях да ги снимам.




 Даже се заиграх със снимките и почнах някви сетчета да си редя и да щракам. 


Дамянчето се навърташе край мен и следеше с интерес какво правя. По едно време ми се вмъкна в кадър и остави на масичката една керамична фигурка на момиченце - много си го обича и по цял ден си го гледа и разнася. Явно беше решил, че с него снимките ще ми станат по-хубави. Дали е така, преценете сами. :)



Пообед Давид тръгна на училище с цяла торба меденки. По пътя срещнал дядо си и му показал меденките, ама не му дал да си вземе. Отиваме им след няколко дни на гости, нося им брауни и баклава, а свекър ми пита "А меденки за нас няма ли?" И айде още няколко тави изпекох и украсих. 







Освен семпло декорираните, измайсторих и няколко по-спешъл меденки. Тъй като аз поех инициативата да се заема с коледните подаръци за двете госпожи на Девин, реших да им направя и по няколко украсени със захарно тесто курабии. За подарък ми хрумна гениалната идея всяко от дечицата да изработи или нарисува картичка за всяка от учителките. На концерта за корейския посланик, който двете корейски паралелки изнесоха, родителите тайничко ми предадоха картичките. Сложих ги в две големи и красиви коледни кутии. Купих и по три играчки за елха. Добавих и меденките и подаръците бяха готови. 

за г-жа Борисова

за г-жа Брайкова
Играчките и меденките опаковах всяка поотделно в торбички от органза.
Сигурно е супер вълнуващо и приятно да получиш цяла кутия, пълна с картички, направени с толкова старание от собствените ти ученици и надписани с най-чаровните първолашки почерци!

Покрай меденките за госпожите декорирах и още няколко сърчица. Тях оставих за нашата елха. Тази година бях решила да украсим елхата само със сърца от плат, които (ЗАБЕЛЕЖЕТЕ!!!!) мислех аз да ушия. Няколко месеца предварително си купувах или поръчвах по нета всевъзможни материали за целта - платове, мъниста, дантели, панделки, шнурчета, канапчета, метални украшения, брошки, копчета. Похарчих стотици левове. През цялото това време Пламен само ми се подиграваше "Та казваш сърца ще шиеш, мило?!" Бъзикаше ме той не без основание - все пак аз едно копче не мога да зашия, камо ли нещо по-така. И макар вътрешно да знаех, че е прав, така се заинатих, че с всеки изминал ден все повече се надъхвах и ентусиазирах. Колко моделчета наизмислих и уших в съзнанието си!!!! Магазин за сърца можех да отворя. Всичко вървеше по мед и масло, докато не седнах пред шевната машина (майка ми беше така добра да ми ослужи с нейната). Такъв грандиозен провал не сте виждали! Чак тогава осмислих думите на моята приятелка Боги (шивачка по професия), когато й споделих за идеята ми - "Е, ти пък чак сърца!!! Що не почнеш с нещо по-лесно? С кръгчета, да речем."
В крайна сметка резултатът бе следният - нито едно ушито сърце, машината - скоропостижно върната обратно в сака и скрита навътре в гардероба, торбите с материали - и те там, Пламен - с мускулна треска на корема от смях. Какво толкова смешно намира в реплика от типа на "Ма какви чудни кръгчета могат да станат от тия платове!" така и не мога да разбера. Обаче той не спира да го повтаря и да си се хили. 
Но дето има една приказка "като няма хляб, ще ядем пасти". Като няма сърца от плат, ми ше си измайсторя такива от захарно тесто. Ха ма ха! 
Та спретнах няколко, колкото да ми мине меракът. Пък догодина туко виж вече съм се научила да шия. Ако не сърца, то поне кръгчета. 


 И нали съм влюбена в захарното тесто, не можах да се удържа и декорирах още шест къщички и един елен. Ето ги и тях. Голямо снимане им ударих!





Тези трите реших да си ги закача на стената вкъщи. И понеже не са за ядене, позволих си да използвам неядливи елементи. 

 





 



 Със сладкото дотук. Откъм манджи най-добре се представих на Бъдни вечер. Като се паркирах от сутринта пред печката, та чак до късно вечерта. В паузите за разнообразие се разходих из апартамента с прахосмукачката. Пламен пък вървеше подире ми с кофата и парцала. Подир Пламен подтичкваше Дамянчето - ту с курабийка в ръка, ту с нещо още по-ронливо. Така да не обича чистотата това дете! Хич не му е конфортно в стерилна среда. Само за плазмата в хола се грижи да е винаги перфектно чиста. За целта ежедневно си събува единия чорап, смуче го, докато стане достатъчно мокър и с него старателно бърше екрана. 
След подготовката за празника дойде ред и на самия празник. Почнахме го с разпъване на елхата и вадене от гардероба на всички кашони и кутии с коледна декорация и играчки. Заделих само тези в бяло, зелено и червено, а останалите - обратно в гардероба. Децата ми помогнаха да накичим елхичката, а след това и да подредим трапезата. Насядахме около масата, разчупихме питата с късмети (парата се падна на Давид), похапнахме от постните ястия, счупихме по един орех за всеки, пийнахме винце. Късно вечерта момчетата си легнаха, а ние скочихме да опаковаме подаръците, да надписваме картичките, да пълним чорапчетата. И тая година толкова работа му спестихме на Дядо Коледа. Към два и нещо бяхме готови с всичко и се отдадохме на заслужен отдих в спалнята. 
Рано, рано сутринта Давид и Девин се събудиха и веднага изприпкаха в хола да видят какво има под елхата. Подаръци бол, ама ненадписани. Ами сега? Откъде да знаят децата кое за кого е? Идват в спалнята да питат, а на нас с Пламен толкова ни се спи, че ни мързи очите да си отворим. Постояха, постояха на вратата, въздишаха шумно, ама ние не поддаваме. Върнаха се обратно в хола. После идваха още няколко пъти да въздишат и пуфтят. Събудиха и брат им Денис, да ги подкрепи за каузата. Пламен вика "Давай да ставаме, докато не са организирали разгневена тълпа!" Пък и ни беше жал да ги мъчим повече. Раздадохме им подаръците. Останаха супер доволни и щастливи. Два часа по-късно и Дамянчето се излюпи. И той си хареса подаръците. 
И за нас имаше по нещичко под елхата. Моя подарък имаше доста нестандартна форма. Мислех, че е някаква тясна и висока чаша. Девин го взе и отсече "Слънчеви очила са!" Късам аз хартията и гледам - чаша, пластмасова, с картинки, от тия дето ги продават в кината покрай детските филми. Мисля си "Тоя Пламен нещо бъзика ли се с мен?", а той, сякаш прочел мислите ми, побърза да ме успокои "Чашата е вместо кутийка. Виж вътре!" Отварям - гледам платнена торбичка, а в нея - слънчеви очила. Поглеждам Девин и го питам "Що издаваш какъв ми е подаръкът?", а той "Не издавам, а познавам!" Оказа се, че изобщо не е знаел. Пламен абсолютно тайно ми купил очилата и ги скрил. Що така и числата от тотото не познава тоя Девин?!? 










За тези празници - толкоз! Щастлива съм, че бях с любмите ми хора и заедно се веселихме. Сега  да видим Новата година как ще я посрещнем.
А ето какво прави щастлив Яни - един голям брат, мека постелка и купа с пуканки. :) Много ми е сладурско това видео, затова си позволявам да го споделя с вас.



сряда, 17 декември 2014 г.

Сватбата на Диляна и Методи


Това са те - Диляна и Методи! Красиви, влюбени и щастливи на своя сватбен ден. 
И веднага бързам да уточня, че въпросният сватбен ден бе преди повече от две години. Или ако трябва да съм съвсем точна - 15 септември 2012 г. 
Но нека се върна още па-назад във времето, за да започна историята от самото й начало. 
С Диляна и Методи се запознах виртуално чрез един мейл, който получих от тях в началото на юли. В него ме питаха дали ще имат късмета да се сдобият с моя торта за тяхната сватба. За съжаление не можах да им отговоря веднага, защото по онова време бях в "отпуска". Разпусках блажено на морския бряг на Бялата лагуна и грам идея нямах какъв ми е графикът за след почивката. Бях си забравила работния тефтер в София. Всъщност не го взех съвсем умишлено, защото исках максимално да се абстрахирам от предстоящите ангажименти. Затова се разбрахме с бъдещите младоженци да си пишем отново в началото на август, когато се върна от морето и да видим как стоят нещата. 
Оказа се, че въпросната дата ми е свободна и с радост под нея записах имената на Диляна и Методи. Съвсем скоро имах щастието да се запознаем и лично. Поканих ги вкъщи да дегостират избраните от тях вкусове за пълнеж на тортата, както и да обсъдим всички подробности по дизайна.
От трите пълнежа, които опитаха, най-много им хареса Провансалската торта - шоколадови блатове, напоени с вишнев сироп и коняк, орехова паста с рикота и заквасена сметана и крем маскарпоне със сушени сини сливи. Малко се изненадах от избора им, защото първоначално искаха непременно да има шоколадов крем. Другите два вкуса, на които се бяха спрели, бяха именно с шоколад и си мислех, че ще изберат един от тях. Но явно по-нестандартният вкус на Провансалската торта ги спечели. На мен също ми е една от най-любимите. Още повече, че е изцяло плод на личното ми въображение. 
При избора на дизайн отправните точки бяха няколко. В цветово отношение победители бяха два основни цвята - бледо зелено и слонова кост. Задължителни елементи се оказаха розите и винтидж дантелата. А акцент трябваше да бъдат две пиленца - младоженци, които да кацнат най-отгоре на тортата. За направата им като модел използвах едни пиленца от плат, които майката на булката беше изработила собственоръчно - подаръче за всеки от гостите на сватбата. Самата торта се разбрахме да бъде триетажна, а отделно да направя още три допълнителни едноетажни, за да стигнат за всички поканени - общо към стотина човека. 
Подробностите бяха уточнени до най-малкия детайл, оставаше само да ги реализирам и на практика. При сватбените торти най-важна е мобилизацията, защото за много кратко време трябва да се свърши голям обем работа. Ето какво се получи в крайна сметка.







С първата част от заданието се справих. Следваше етап две - транспортирането. Най-омразният ми етап! Трябваше да доставим тортите до голф клуб "Света София" в Равно поле. Едноетажните лесно - опаковах ги в кутии и ги метнахме в багажника. Но триетажната бе на стъклена стойка и трябваше да я крепя през целия път. Само който е пренасял голяма торта знае за какъв зор и стрес иде реч. Всеки завой, всяка неравност или дупка по пътя се превръщат в истинско изпитание. А моят скъп съпруг, за да ми го направи още по-екстремно, взе, че пропусна отбивката за Равно поле, та ми удължи мъката с още няколко километра. При първа възможност слязохме от магистралата и най-после поехме по пътя към хотела. А то едно пътче - лунен пейзаж! Тътрузихме се с 10 км в час. През цялото време една кола ни следваше чинно и търпеливо. Викам на Пламен "Тия сигурно ни благославят като за световно!" "За благославяне не знам, ама ни махат." рече той. Ми кво няма да ни махат - то самите младоженци!!! Оказа се, че Дил и Тедо ни били по петите. Първоначално се зачудили що така се влачат тия смотаняци отпред, ама после се досетили, че смотаняците може би сме ние и караме едва, едва заради тортата. 
Важното е, че достигнахме крайната цел с непокътната торта. Единствено крилцето на пернатата булка беше дало фира - отлепило се и паднало. Стана ми мъчно за животинката. Дето се вика още не са се бракували с пилчока, пък той вече й подкастрил крилцата. А трябваше да е обратното (чисто от женска солидарност смятам, че така е редно). 
Но да оставим птичата двойка и да се върнем на нашите младоженци. За мен бе ред на етап три - какви ще са реакциите относно тортата. При него на изпитание е подложено най-вече сърчицето ми - свито, тупкащо учестено, нетърпеливо, но и изпълнено със страх какви ще са отзивите. За негово успокоение Дил и Тедо си харесаха тортата. Вече можех да си отдъхна! 
Предадох на главния готвач тортите, пожелах на младоженците прекрасна сватба и поехме обратно към вкъщи. Вече можеше да летим със 100 км в час, да минаваме през всяка дупка, да бъркаме пътя. Чувствах се толкова щастлива, свободна, облекчена. Сякаш цял тон беше се смъкнал от плещите ми (пък то само някаква десеткилограмова торта!!!). Чувството наистина е уникално!
И докато сме на вълна чувства, ето ви една експлозия от емоции - сватбени, романтични, весели, щури... Снимките казват всичко, затова аз млъквам (макар че според моя мъж да мълча е нещо непосилно за мен).



















В заключение само ще кажа: Дил, Тедо, нека и животът ви бъде толкова красив, щур и усмихнат каквито сте вие и каквато бе сватбата ви! Обичайте се и бъдете щастливи!