вторник, 31 януари 2012 г.

Какъвто тоалетът, такава и тортата

Тази публикация е логично продължение на "Вижте ми роклята, вижте ми тортата!"
Тортите, които ще ви представя днес, са сътворени по подобие на тоалетите на рожденичките. Задача колкото оригинална като идея, толкова и сложна като изпълнение. Трудно е, защото трябва цветовете и детайлите да се доближават максимално до оригинала.  В повечето случаи, за да се получи даден нюанс е необходимо да се смесват няколко цвята и да се експериментира многократно. Допълнително ме затруднява и фактът , че виждам дрешката на снимка на монитора, а там цветовете не винаги отговарят на реалните, което може да бъде доста подвеждащо.  Друг съществен момент са самите елементи от десена или дизайна на тоалета - цветя, къдрици, дантели, ширити, копчета, панделки, колани. Те трябва да бъдат претворени от захарно тесто, а понякога това е доста трудно. Третият ключов момент е цялостната визия - какво от тоалета да пренесем върху тортата и как и къде точно да го разположим. 
Е, след като ви запознах с тънкостите и процеса на работа, нека ви представя и крайния резултат. 

Това са тортата за петия рожден ден на Маги и снимката на рокличката, която майка й Ели ми изпрати. Бързам да кажа, че имам голям грях към това прекрасно семейство с три момиченца, защото не успях да направя тортата за по-голямата сестричка на Маги. Бях поела ангажимента и очаквах подробности от Ели. Тя ми писала на един мейл адрес, който принципно никога не използвам и решила, че не й отговарям защото нямам време. Аз пък реших, че се е отказала и поръчката отпада. Излишно е да ви обеснявам как се почуствах когато ми се обади, за да попита готова ли е тортата и откъде да дойде да си я вземе. Мисълта, че съм разочаровала едно дете, ме тормозеше дни и нощи наред. Нямах търпение да дойде рожденият ден на Маги, та да се реванширам, но до ден днешен считам случката за най-големия ми гаф като тортоправячка.
Но да се върнем на рокличката и тортата. Кройката бе идеална за трансформиране в двуетажна торта - поличката щеше да е първият етаж, горната част - вторият, а коланчето - захарна панделка помежду им. Основният цвят бе много тъмно кафяво, затова реших че ще е най-добре да боядисам тортата, след като я облека със захарно тесто. По онова време (май месец, 2011г.) все още на българския пазар не се предлагаше американско шоколадово тесто, което щеше да ми свърши идеална работа в случая. Трудното при тази торта се оказаха цветята, тъй като имаха специфични форми и цветове. Не можах да се справя добре със задачата, но все пак успях да постигна прилика, макар и минимална. 
 
Отгоре върху тортата Ели искаше да направя някоя от любимите играчки на Маги - една малка кукличка или някое от понитата. На мен, обаче, те хич не ми се вързваха с дизайна нито тематично, нито цветово, затова реших да направя Малкото пони отделно и Ели да прецени кой от двата варианта да използва.


Тортата пътува до Пловдив в един ужасно горещ ден, но за моя радост бе пристигнала невредима. И за още по-голяма радост, рожденичката бе останала супер щастлива и доволна, а всички гости - възхитени от вида и вкуса на тортата. Когато късно вечерта Ели ми се обади да ми благодари и разкаже подробно за вълнението и празника, бях на седмото небе. 
Маги и нейното прекрасно семейство

Това пък са тортата и роклята на 4-годишната Ная. Както виждате, задачата ми бе абсолютно същата - безброй цветя в различни форми и цветове. Изглежда просто и лесно, но истината е, че ми отне часове. Да си призная, първоначално бях ужасена от наличието на толкова много наситени цветове на едно място. Никога не съм се страхувала така за крайния резултат. В процеса на работа положението ми се струваше все по-ужасно и безнадеждно. Но в един момент нещата претърпяха обрат - тортата започна да ми харесва. За щастие на същото мнение бе и самата рожденичка. Щом видях грейналите й очички и как весело подскача около тортата се успокоих. 
Тортата на Ная според мен е претърпяла доста голяма деформация по време на транспортирането й, но не се учудвам, защото майка й я сложи на предната седалка на колата, а това е възможно най-неподходящото място за превозване на торти, особено многоетажни.


Това е тортата на Нинка, майката на Ная. В действителност нейният рожден ден бе месеци преди този на Ная. Идеята беше същата - тортата да е в унисон с тоалета. Разликата - тоалетите бяха няколко и на Нинка й бе трудно да реши с кой точно да се издокара за празника. В крайна сметка се спря на джинси и риза. Използвах ризата като основа, а аксесоарите (колан, колие, обеци) - за акцент. Драмата тук бе в основния цвят - вместо да го направя сивкав, аз му придадох розов отенък, който подсилих още повече с рисуваните чертички, имитиращи намачканата материя на ризата. С примряло от притеснение сърчице очаквах да видя тотално разочарование от страна на Нинка. Но тя бе толкова миличка и добра, че изобщо не го направи на проблем. 



Това са тортата и част от тоалета на едногодишната Сиана. Акцент в облеклото бе картинката на бодито. Съответно и дизайнът на тортата бе изцяло подчинен на нея. Дръвчето се превърна в повтарящ се мотив на първия етаж. Постарах се да го прерисувам точно както е в оригинал, а част от цветчетата и листенцата за по-ефектно направих релефни. Вторият етаж е досущ като десена на кърпата за глава, а мечето, разбира се, поставих на централното място. Белите цветенца са препратка към бялото панталонче на Сиана. Мисля,че се получи нежно и симпатично. За жалост нямам снимка на рожденичката с тортата и не мога да преценя доколко си отиват, но съдейки по думите на Милена (майката на Сиана) съм се справила отлично със задачата. Тя била украсила цялата къща в унисон с тоалета, но никой не забелязал. Когато , обаче, извадила тортата, всички възкликнали "Ау, ми тя същата като бодито!"



Това са тортата и роклята на двегодишната Стелла. Влюбих се в рокличката още щом я видях и нямах търпение да я претворя в торта. Майката на Стелли, Вирджиния, бе още по-нетърпелива и от мен. Беше супер щастлива, че точно аз ще правя тортата на дъщеричката й. Тъй като очакваха много гости, решихме да има и една допълнителна торта. Акцент в роклята определно бе женското лице, но Джиджи предпочиташе то да не присъства на тортата. Това бе голямо облекчение за мен, тъй като имах огромни съмнения, че ще успея да го прерисувам. Наблегнах на останалите детайли. За жалост никъде по магазините не открих пепитена панделка, поради което се наложи да я заменя с черна на бели точки. Но пък открих същото лъскаво ширитче и черен фин тюл, които доближиха максимално дизайна на тортата до десена на роклята. От захарно тесто завих розички, наподобяващи тези от плат. На "гърба" добавих и голямата бяла панделка. Получи се една много стилна и елегантна торта. А че малката Стелла е невероятна в своята красива рокличка, е повече от очевидно. 




вторник, 24 януари 2012 г.

Постновогодишно - отчетна публикация на тема "Как изкарахме празниците и какво сладко измайсторих покрай тях"

Сигурна съм, че в момента голяма часто то вас си казват  "Тая, милата, хич не е у ред! То Свети Валентин дойде, тя още на новогодишна вълна!" И сте абсолютно прави. Като доказателство за правотата на твърдението ви ще добавя и факта, че и елхата ни все още си седи украсена в хола, но с последно предупреждение, че след има няма седмица ще я прибирам в гардероба (изкуствена е горкичката).
Та празниците минаха и заминаха, а аз още не съм ви показала няколкото неща, които натворих по темата. На първо място, разбира се, са курабиите. Като ми потръгна още от ноември, та до края на годината изпекох към 1000 курабии (не, не е грешка - хиляда). За щастие повечето бяха предназначени за консумация без декорация. Или както казват децата ми "Направи ни курабии, ама не красиви, че да стават за ядене!" Любими са им канелените с ледена глазура, по-известни като "курабийки с киселица". Така ги кръсти Девин (най-малкият) заради киселичкия вкус на глазурата. Как ги правя можете да прочетете на страничката Рецепти. Там ще намерите и рецептата за ванилени маслени курабии. 


Декорирани курабийки правих за благотворителния базар във Военния клуб и за подаръци на близки и приятели. При повечето заложих на типичните коледни цветове и мотиви, но реших и да експериемнтирам нещо ново - коледни курабии в пастелни бебешки цветове и текстури. 



Освен голямо печене, падна и голямо снимане. Но за разлика от курабиите, снимките хич не ми се получават.

Откъм торти на коледна тематика представянето ми беше много слабо. Направих една единствена. Поводът - вторият рожден ден на Емко. Той е едно от многото ми любими дечица, за които съм правила торти. Представяла съм ви го покрай тортата му за кръщенето. Но Емко е малко по-специален, защото е болничък - страда от детска церебрална парализа. Родителите му са най-страхотните и оптимистични хора, които познавам. Притежават невероятен дух, вяра и борбеност. Трудностите не ги отчайват, а търсят всякакви начини да помогнат на Емко да расте здрав и щастлив. Прегръщам ги силно и от сърце им желая да сбъднат мечтата си.
Зорница, майката на Емо, искаше да го зарадваме с торта с влакче. И тъй като рожденият му ден е малко преди Коледа, реших и декорацията на тортата да е свързана с празника. И на Зори идеята страшно й допадна. Направих влакчето както обикновено от бисквитки, облечени със захарно тесто. При цветовете, естествено, заложих на традиционното зелено, червено и златно. Мечетата с коледни шапчици ми се сториха чудесно допълнение към темата. Всичко вървеше прекрасно до момента, в който взех да монтирам влакчето върху тортата. Оказа се, че е твърде голямо и стоеше много грозно. Пропускам минутите на паника, суетене и кудкудякане от моя страна в стил "Оле, Боже, оле, Боже, кво ше правя сега?". Пропускам и натякваниците от страна на мъжа ми "Аз ти казах, ама ти не ме слушаш!" (вярно не съм го слушала, защото изобщо не съм чула такова нещо). Пропускам и назидателните укори на децата "Е, толкова ли не можа да го премериш, преди да почнеш да го правиш!?!?" и минавам на мига, в който ме осени гениалната идея да оставя само локомотивчето отгоре, а вагончетата да наредя отстрани на тортата. Там, естестевно, също нямаше достатъчно място, та се наложи да залепя отдолу по-голяма подложка, а положението замаскирах с кокосови стърготини. В крайна сметка проблемът бе решен, а аз - дива и щастлива, че все пак тортата ми се получи.  Поне така си мисля, де. 



Самите празници прекарахме съвсем традиционно под мотото "Яли, пили и се веселили". Бъдни вечер - вкъщи, Коледа - на вилата, Нова година - в дома на родителите ми, Васильовден - при родителите на съпруга ми.
На Бъдни вечер целите, които си поставям са следните:
- да стана колкото се може по-рано сутринта, та да омеся питка и да наготвя колкото се може повече ястия (седем е санитарният минимум)
- да  склоня децата да бъдат така добри да нарежат двайсетина листчета, на които да напишат късмети за питката (коства им няколко часа и тежко умствено напрягане)
- да организирам съпруга ми да свали от гардероба всички кутии и кашони с коледни играчки, да премести палмата от хола в спалнята и на нейно място да разпъне елхата (цели 525 връхчета - да се чудиш с кой акъл сме си купили навремето такова кичесто дърво, вместо да се спрем на някой далеч по-пършив екземпляр)
- да позачистя и оправя къщата някъде в паузата между боба и сърмичките или питката и пълнените чушки (да се нагърбиш с нещо подобно, когато наоколо ти щъкат четирима мъже е меко казано кауза пердута, да не говорим колко абсурдно безмислено е - да забършеш масата от трохи, примерно, при положение, че само след половин час отново ще има някой гладен)
- да намеря време да се изкъпя и издокарам празнично (мразя да посрещам празниците по анцунг, пък бил той и официален)
- да ентусиазирам момчетата да се включат в украсяването на елхата (всяка година се чудя защо си го причинявам и на следващата кошмарът се повтаря отново. Незнайно защо, децата намират за много по-забавно и удачно да си подритват коледните топки, вместо да ги кичат по елхата. А когато все пак решат да ги използват по предназначение, закачат по 5-6 на едно клонче при положение, че има цели 525, както вече ви споменах! Накрая се налага аз да пренаредя изцяло украсата без да накърня чувствата им, макар те да изглеждат така, сякаш хич не им пука)
- да успея да запаля всички свещи изкъщи и да опазя Девин да не ги духне (с тамян не прекъдяваме, защото все на някое от децата му пламва я бретонът, я веждите или миглите докато се навъртат около свещите и цялата къща замирисва на пърленко)
- да събера семейството около трапезата и да прилъжа децата да хапнат някое от постните ястия, а не да се тъпчат само с питка (способни са да изядат по няколко парчета, за да им се паднат повечко късмети)
- да се щракнем цялото семейство пред елхата (идея си нямате какви нерви и усилия ми коства това и накрая се оказва, че няма ни една снимка, на която всички да изглеждаме що годе нормално. Снимки, на които само един от членовете на семейството се плези, се считат за годни и могат да бъдат поместени в семейния албум.)
- да удържа децата да не си отварят подаръците до сутринта на Коледа (то е едно клатене на кутии, едни предположения кво ли може да има вътре, едно врънкане "Ма айде поне по един подарък да си отворим сега, пък останалите - утре!" Да се чуди човек защо тоя Дядо Коледа не минава още къде следобед, ми чак по нощите ми обикаля да носи подаръци. Пълно недомислие!)
- да успея да заспя след децата, а не преди тях (с цел успешно изпълнение на по-горната задача)
Както виждате, необходими са ми тотална мобилизация, свръх ентусиазъм и приповдигнато настроение, за да преживея Бъдни вечер и да доживея Коледа.

А на Коледа наистина стават чудеса. Която и да било друга сутрин едвам успявам да събудя децата за училище, а на този ден те се излюпват сам самички още в тъмни зори. Истинско чудо, нали?!? 
Хайде за финал и малко снимков материал.

Утрините на вилата са винаги страхотни, независимо от сезона. Усещането, че си над облаците е невероятно!

Тази снимка е истинско постижение - никой не се плези, не си бърка в носа, не се прави на идиот и не си е духнал свещичката!!!

Девин за малко е спрял да си почине от катеренето километър нагоре към вилата. Когато има повечко сняг изкачването с кола е невъзможно.

Кадър след учтива молба от моя страна "Е, айде бъдете малко по-естествени, де!"

Щастливи, че най-после са изкачили пътя до вилата и съм им позволила д асе овъргалят като прасета в снега.

Малко глог за разкош.

Нямаме си камина, затова ги снимам пред парното. Хихихихи!

Времето беше чудно за пързалки и три дни се вихрихме нон стоп с шейни, пъдгъзници и разни други пособия, подходящи за целта.

Семейната снимка, достойна за албум.

Аз и моите момчета. Обичам ги!

Опитвам се да го снимам, пък той ме цели със снежни топки.

Не украсява елхата, а краде играчките.

На Нова година в нашите.

сряда, 11 януари 2012 г.

Седем неща за мен, които (може би) не знаете!

Бързам да ви предупредя, че тая публикация е безобразно дълга и може би супер скучна, за което предварително се зивинявам. 
Преди време получих от Ани Савенко една покана предизвикателство - да разкрия седем неща за себе си, които хората не знаят. Като се замислих, толкова много лична информация съм ви споделяла на страниците на блога, че едва ли има нещо около моята персона, което да е забулено в мистика. И все пак, тъй като нямам амбицията да ставам известен политик, реших, че спокойно мога да ви допусна още по-близо до себе си без страх, че споделеното един ден ще се превърне в компромат срещу мен. :))) 
Ето седемте неща, за които избрах да ви разкажа в стил "Искрено и лично"
1. За детството
Моето детство беше прекрасно. Родена съм в Трета градска болинца в София малко преди пулонощ на 3 март 1975 година, което завинаги ме е белязало с клеймото "свиня блатска, родена в Трета градска". Тежала съм завидните 4.500 кг и съм била най-доброто, тихо и послушно бебе. Била съм толкова кротичка, че веднъж татко ме завел на панаир на книгата в зала Фестивална и тъй като съм си спяла спокойно в количката, решил да влезе да разгледа без мен. Оставил ме пред входа на залата, а като излезнал ме намерил да гукам жизнерадостно в ръцете на някаква чужденка, силно озадачена кой ахмак си е зарязал така детето. По онова време и той, и мама са били студенти и не са имали много време да ме гледат. Взели жена, леля Горче, която да се грижи за мен. Научила ме да смуча биба, натопена в мед и разбира се, първата дума, която съм казала, била "меди".  Това не се харесало на майка ми и на първия ми рожден ден ми поставила ултиматум - или казвам "мамо" или лошо ми се пише. Умно дете съм излязла - тоз миг съм промълвила заветната думичка. Малко след това ме дали на баба Кера в Стара Загора (майката на майка ми). Тя напуснала работа, за да ме отгледа. Може би затова я обичам като майка и съм наследила страшно много неща от нея - приказливостта и дарбата да се спреателявам с всеки, любовта към цветята, песните и народните танци, умението да плета и готвя, енергичността и трудолюбието, стремежа всичко да ми е чисто, спретнато и подредено. Малко заприличах на мома от народното творчество, затова спирам с тия характеристики и добродетели. Повод да се завърна отново в София беше раждането на сестра ми Вероника. Бях толкова щастлива, че си имам сестричка!!! Така се грижех за нея, че й бях повече като майка, отколкото кака, макар разликата ни да е само 5 години. Още щом проходи започнаха да ни оставят самички вкъщи по цял ден. (Къде са били социалните тогава да ги пита човек!!!) Аз й приготвях храна, обличах я, приспивах я, разхождах я навън. На три години я научих да чете, а на четири вече пишеше ръкописно и й правех диктовки. И до дед днешен не може да ми прости тоя тормоз и все се притеснява да не юркам и моите деца както нея навремето. 
Детството ни мина в ония години, когато децата по улиците бяха много повече от колите. Сама ходех на предучилищна, а после и на училище, взимах сестра ми от детска и я водех на тренировки по художествена гимнастика. Ваканциите прекарвахме навън от сутрин до късно вечер. С децата от съседните блокове играехме на жмичка, стражари и апаши,народна топка,  скачахме на ластик, карахме колелета, кътерехме се по дърветата, правехме си къщи под балконите, завивахме си сърмички от листа и натрошена тухла, бутахме кукленски колички. Като станеше време за вечеря родителите ни ни подвикваха през прозорците да се прибираме, а ние все се молехме "айде още малко".  След вечеря пак излизахме и се събирахме цялата тайфа. От една баба в съседен блок си купувахме семки от по 20 или 50 стотинки, завити в хартиени фунийки. Сядахме на пейките, люпехме слънчоглед и си разказвахме вицове или играехме на подаръци, развален телефон, пускам, пускам пръстенче и тем подобни. По някое време ни пращаха на село, в Стара Загора или на вилата. И пак игри, търчане и пакости от сутрин до вечер. Нямаше нон стоп детски по тлевизията, нямаше компютри и електронни игри, но имаше детска глъчка и смях. Нямаше чипс и кроасани, ама пък какви кифли осморки продаваха само!!! Ами родопчетата и алтайчетата в селския хоремаг! А като се опаричех отивах на сладкарница и си взимах баклавичка и една боза от 6 ст. Но най-голям деликатес ми бяха печените кестени, които дядо ми носеше, като се връщаше от работа и бананите. Цяла година чаках да дойде декември месец, та да заредят показния магазин. Висенето на дългата опашка си заслужаваше, защото през цялото време можех да вдишвам сладкия аромат на тия екзотични плодове. Мечтаех си някой ден да имам толкова банани, че да ям до насита. Е, както се казва, внимавай какво си пожелаваш! Ваканцията преди пети клас заминахме да живеем в Куба. Там имаше толкова много банани и то целогодишно, че съвсем скоро дори ми втръснаха. Втръсна ми и ходенето на плаж, и жегата. Започнах да мечтая за сняг, луканка, кисели краставички и лютеница. В Куба изживях едни от най-хубавите си години и завинаги останах влюбена в това райско кътче, в пачангата, в океана, в бедните, но по детски щастливи хора. Там семейството ни се увеличи с още един член - взехме си кученце, което кръстихме Долорес (Доли) и то бе нашата малка сестричка цели 15 години. Там открих много нови и скъпи приятели. Там за първи път се влюбих истински. Там започнах да слушам метъл и до днес съм върл фен на този стил музика. Там стана мой втори дом и "там" ще остане винаги в сърцето ми. Затова и след толкова много години помолих там да  хвърлят пъпчето на най-големия ми син Денис. Раздялата ми с Куба дойде след приемането ми в английската гимназия в София. Аз бях единствената, която ревеше, че е приета. Разделих се с Куба, със семейството ми (те се върнаха, а аз останах да живея при баба и дядо, родителита на татко), разделих се с всичките ми приятели, а сякаш се разделих и с детството. Отведнъж пораснах, станах по-самостоятелна и по-отговорна. Замених игрите с ходене на кино (не пропусках нито филм), на театър, та дори и на опера. Де що имаше рок или метъл концерт, бях в първите редове. В гимназията открих най-добрата си приятелка Валя, с която и до днес сме си близки и си споделяме всичко. А в квартала попаднах на супер готина компания. Събирахме се бая народ и се забавлявахме страхотно! Правехме си най-яките купони, на които някога съм била. Бях толкова дива и щастлива, че нямах грам време да ми е скучно или да съм нацупена. След гимназията заминах уж да уча в Ботевград, ама и там го ударих на една веселба. В общежитието и дискотеките купонът течеше денонощно! А с колко нови хора се запознах и колко спомени ми останаха за цял живот! 
Такова детство пожелавам всекиму!

2. За образованието
На детска градина съм ходила съвсем малко и то без особено желание. През сутрин, когато на смяна е била гадната другарка, съм ревяла с крокодилски сълзи и съм късала нервите на майка ми. На предучилищна ходех в руска полудневна забавачница. Сама се водех и сама се прибирах. С цел да продължа да изучавам езика, кандидатствах за първи клас в Руската гимназия. Една точка не ми достигна да бъда приета (пусто нито родителите ми бяха разведени, нито имахме активни борци в семейството). Записаха ме в кварталното 113-то основно училище с целодневно обучение и засилено изучаване на руски език в класа на др. Банкова (любимата ми учителка). Бях "Б" паралелка, в която учехме общо 42 деца. Бях отличничката на класа, което ми осигури симпатиите на учителите, вниманието на момчетата, място в дружинния съвет на училището и задължението да помагам на по-слабите ученици да си учат уроците. Като чавдарче и пионерче съвестно спазвах дадените обещания, изпълнявах поръченията, скъсвах се да предавам хартия и кестени, не само участвах активно, но и печелех награди във всички ТНТМ-та (за по-младите от вас ще кажа, че това означава Техническо и научно творчество на младежта), пеех в хора и посещавах всевъзможни кръжоци и спортни дейности. В 113-то учих до четвърти клас. В пети вече бях в Куба, в българското училище "Христо Ботев" в Хавана. Намираше се в новата част на града сред палми и мангови дървета и се състоеше от няколко отделни къщи, в които се помещаваха детската градина, училището, столът за хранене, книжарницата, музикалният салон, пансионът за децата, чиито родители работеха в провинцията, работилницата по трудово обучение, физкултурното игрище и съблекалните към него. В училището учехме над 100 деца от първи до единадесети клас. От всеки клас имаше само по една паралелка, а нашата винаги беше най-голяма - около 25 човека. За сравнение ще кажа, че имаше класове от по 7-8 деца. Това беше най-якото и готино училище!!!! Всички бяхме като едно голямо семейство! Постоянно ни организираха екскурзии, спортни празници и културни мероприятия, състезания, турнири. Гостувахме на другите чужди училища, правехме си мини асамблеи, участвахме във всевъзможни международни конкурси и изложби. Подготвяхме и изнасяхме концерти и представления пред цялата българска мисия. Животът в училище, а и извън него, непрекъснато кипеше и това ни сплотяваше, правеше ни приятели, даваше ни толкова много тръпка и емоции. От училището в Куба получих не само знания, а и куп скъпи спомени за цял живот.
След седми клас исках да продължа в училището по приложни изкуства, но преподавателят, при когото си подавах документите, директно ми каза, че нямам никакви шансове, тъй като нито бях ходила на уроци, нито родителите ми бяха хора на изкуството. Затова минах на вариант Б - английската гимназия. По онова време тя бе най-елитното училище и съответно напливът за нея бе най-голям. Бях убедена, че няма да се класирам и това ми действаше супер успокоително, защото нямах никакво желание да уча там. Исках да си се върна с нашите в Куба. В деня, в който излязоха резултатите, падна голям рев. Аз циврех, че съм приета, а майка ми ронеше сълзи от радост и гордост, че детето й е толкова умничко и дори ми купи обувки от Кореком за награда. Още преди да започне учебната година се познавах с повечето ми съученици от випуска (най-вече благодарение именно на корекомските патъчки - много им се впечатляваха!) Бяха ни изюркали да тренираме всеки ден в продължение на няколко седмици на националния стадион за манифестацията на 9 септември. Над 2000 деца от елитните столични училища се подреждахме като стена и с помощта на цветни флагчета образувахме различни картини и надписи, скандирахме лозунги, пеехме песни. Беше много мащабно и забавно. На самата манифестация не участвах, тъй като се оказа, че платформата пред мавзолея е малка и не може да ни побере всички. Тия от крайните редици, сред които бях и аз, отпаднахме от строя. В английската бях в "З" клас (не като "три", а като буквата З). Това беше най-готиният клас с най-готиния класен - г-н Господарев. Тоя човек не само ни преподаваше по четири- пет часа английски всеки божи ден, но и се стараеше да ни направи добри хора и добри приятели. В учебно време ни водеше на Витоша, позволяваше ни да свирим на китара и пеем и такива бисери ръсеше, че се попикавахме от смях. А колко полезни бяхме на училището! Г-н Господарев винаги наказваше провинилите се с думите "Наказанието трябва да е неприятно, но общественополезно!" Под това мото и сме чистили, и сме ремонтирали, и сме боядисвали. В гимназията бях единствената от 250 човека випуск, която не знаеше бъкел английски. В Куба учехме само испански. Скъсвах се от зубрене, но първите две години изкарвах предимно двойки. Беше ми писнало да слушам как трябва да се откажа и сама да напусна, защото не ми е там мястото. Аз, обаче, се заинатих и не само ,че не се отказах, но и завърших с отличен успех 5.59. Нивото в гимназията беше изключително високо, а изискванията - огромни. След английската висшето образование ми се видя песен - все едно се бях върнала в детската градина. За висше кандидатствах на две места - в СУ и в УНСС. И на двете държах изпити по английски и по география. За съжаление балът не ми достигна и не бях приета. Записах се платено в Българо-датския колеж в Ботевград, специалност "Туризъм и рекреация". Последваха три години на щур, неспирен купон и още куп нови приятели, емоции и спомени. Завърших трета по успех и след колежа ме приеха в СУ бакалаварска програма, но предпочетох да започна работа и да създам семейство. 

3. За професионалната кариера
Такава всъщност нямам. Работила съм като каква ли не, но никога не съм имала амбицията да се развивам професионално или да градя кариера. Още като ученичка в десети клас започнах работа като анкетьор към Gallup International. Участвах в две мащабни проучвания и успявах да уча и работя едновременно. Като студентка се пробвах за няколко седмици като барманка, но после ми предложиха да преподавам английски в местната природо-математическа гимназия и аз приех с огромна радост. Да стана учителка бе сбъдната детска мечта. Преподавах на 8, 9, 10 и 11 клас. Разликата във възрастта ни не бе никак голяма, но това не беше пречка децата да ме слушат и уважават. Обичах си работата и учениците ужасно много и това ме правеше супер щастлива! Пак като студентка работех и за един приватизационен фонд, а стажа си изкарах в две туристически фирми. След като завърших ме назначиха за секретарка в една от компаниите на голям столичен холдинг. После излязох по майчинство за цели 6 години. Мислех си, че след това никой няма да иска да ме вземе  на работа, но се оказа точно обратното. Почти във всички фирми, в които кандидатствах, бях одобрена. Отново започнах като административен асистент в дъщерна фирма на френска фармацевтична компания за ветеринарни медикаменти. Прекъснах работа, когато забременях с най-малкия ми син. А после дойдоха тортите и собствена фирма за маркетинг и реклама. О, щях да пропусна най-същественото - един ден продавах кифли и гевреци на спирката на Плиска. Чакахме си ние рейса с моята приятелка Валя и някъв чичка дойде при нас и вика "А бе, момичета, искате ли да изкарате некой лев?" и докато се освестим от това неочаквано предложение,  стовари пред нас една камара щайги със закуски. Хич не се и замислихме. Само след няколко часа бяхме с десет лева по-богати. 

4. За мъжете
Винаги съм обичала и харесвала представителите на другия пол. От както се помня имам приятели момчета и се разбирам прекрасно с тях. За първи път усетих по-особено привличане още като съвсем малка към един мой втори братовчед, който беше още по-малък от мен. След погребението на дядо му ни сложиха да спим в една стая и аз цяла нощ исках да го целуна. Но не успях, защото той спеше в една бебешка кошара с мрежа отпред. На следващия ден се разделихме. И до днес не съм го целунала. Първото ми истинско влюбване бе в Куба, но и то си остана несподелено. Въпросното момче се гаджоса с най-добрата ми приятелка. Години страдах по него, докато успея да го превъзмогна. И после като се почна едно ми ти влюбване!!! Имала съм толкова много гаджета, че на някои дори имената не помня. Поне още толкова съм харесвала, но не съм имала възможността или смелостта да им го кажа. Като ученичка и студентка бях много ухажвана, а като се гледам по снимки от ония години, ми е чудно какво изобщо са намирали в мен момчетата. Хормони, какво да се прави! Като типична представителка на зодия Риби, аз съм изключително влюбчива, емоционална, темпераментна и страстна! За жалост, както във всичко, така и в любовта, много бързо се паля, но и бързо гасна. Затова и връзките ми са били бурни и краткотрайни. И така до момента, в който тръгнах с Пламен. С него нещата бяха различни. В началото изобщо не го харесвах на външен вид и дори и през ум не ми е минавало, че един ден мога да имам връзка с този човек. Той пък, още първия път, когато ме видял, си казал "Това момиче ще бъде мое!" (дори помни роклята, с която съм била облечена!). Съдбата ни събра като състуденти в колежа. Близо две години и половина бяхме само приятели, но истински, страхотни приятели. Всеки си имаше свой интимен живот, но той през цялото време недвусмислено ми подсказваше, че иска да бъде с мен. Аз пък тъпо и упорито се опъвах. В един момент реши, че повече няма да се тормози и се отказа от мен. Не мога да ви опиша каква празнота почувствах. След два дни вече бяхме гаджета, след две години - съпрузи, а днес - родители на трима прекрасни сина и същите истински и добри приятели.
Но това не ми пречи да продължавам да харесвам и обичам мъжете. И в момента обожавам не един, а цели петима - мъжа ми, трите ми момчета и моя татко. 

5. За НЕможенията ми
Какво мога в общи линии знаете, но има толкова много неща, които не умея. Не мога да карам кола. Имам книжка от 16 години, но за шофьор не ставам. Не мога да шия и бродирам - с иглата и конеца съм на Вие. Не мога да свиря и пея по ноти. Пробвала съм се на доста инструменти - акордеон, триола, пиано, цитра, китара, че дори и валдхорна и нищо. Веднъж в училище ми бяха дали да бия барабанче за новогодишното тържество, но точно преди представлението ми го взеха и връчиха на друго дете. Коментарът на татко по повод случката бе красноречив "Даже и за тъпанар не ставаш, мойто момиче!" Не знам стъпките на ни едно хоро, а толкова харесвам народните танци. Само ръченица и дайчово мога да тропам. Не мога да пия алкохол - от две глътки вино ми са замайва главата. До преди да забременея с най-големия ми син употребявах внушителни  количества, но после отведнъж твърдите напитки ми станаха противни и край! Не мога и да пуша - никога не съм го правила. И диети не мога да пазя. Пробвах се веднъж и издържах едва няколко часа (принципно, ако не съм на диета, и цял ден да не ям, не ми е проблем). Сигурно има още куп неща, в които не ме бива, но не мога да се сетя за тях. 

6. За мечтите, които не успях да сбъдна
Много исках да тренирам художествена гимнастика, но не ме взеха - костите ми били твърди. И прави бяха хората - едвам мост и шпагат правех, пък какво остава за нещо по-сложно. Исках да стана известна дизайнерка на шапки, но само куклите ми имаха честта да се кипрят с мои моделчета. Исках да бъда стюардеса. Обожавам да летя със самолет! Но връзките ми не бяха досаттъчно силни.  И с парашут мечтаех да скоча, ама ни пари, ни смелост събрах. Исках и краката ми да пораснат с още десетина сантиметра, ама явно не съм конкретизирала, че става въпрос за дължина, а не за ширина. И за шестица от тотото мечтаех, ама то фиш трябвало да се пуска, пък аз като минавам покрай пункта, той все затворен. Мечтаех и момиченце да си имам, но съдбата ме дари с три момчета (никое обаче не бих разменила и за най-прекрасното девойче на света!!!) Мечтаех да отгледаме децата в къща, че да търчат и крещят на воля, но уви - изтровиха живота на съседите под нас. Да съм жива и здрава поне още толкова мечти да си наумя, пък и да имам щастието да ги впиша не тук, а в графа "сбъднати". 

7. За снимките, които със сигурност не сте виждали
Подбрала съм няколко архивни. Качеството им не е добро, защото са сканирани, но пък съдържанието им е много ценно за мен. 


Това съм аз като бебе с мама и татко. Че съм най-сладкото бебе на света е ясно, но обърнете внимание на кавиорчето над телевизора, минижупа на майка ми и бакенбардите на баща ми. Класика в жанра, нали?!?!?!



Тук съм на година и осем месеца. Баба и дядо са ме завели във фотостудиото в Стара Загора да ме снима професионален фотограф. Странното съвпадение е, че и Пламен (съпругът ми) има снимка във същото студио.
Аз на 6 г и сестра ми Вероника. Снимани сме на балкона. Прическата ми е дело на баща ми и носи звучното име "Лиско", тъй като е инспирирана от някакъв анимационен лисунгер с подобна фризура. Татко ми беше личен фризьор дълги години и никога не изневери на стила си (за мой ужас като се гледам по снимките). Но и от професионални уж фризьори съм си тръгвала с къде, къде по-нескопосани подстрижки, тъй че няма какво да се жалвам.
Тук го играя Първа пролет в предучилищната забавачка. Ролята ми е да милвам кокичетата и минзухарите по главите и да ги събудя от дългия зимен сън. Момченцето вдясно, което стърчи, вместо да седи клекнало, е сърдито, защото за него няма кокиче и са му пробутали минзухар в разрез с хетеросексуалната му ориентация. По стечение на 
 обстоятелствата е и мой втори братовчед, ама не оня нецелунатия.

Тук вече съм се вляла в стройните редици на пионерската организация в Куба. Рецитирам стихотворение за Васил Левски на тържеството послучай 3 март пред цялата българска мисия, което сама съчиних и получих втора награда. Всъщност истината е, че татко ми го написа, защото на мен римите хич не ми споряха в конкретния случай. Иначе бая стихове съм съчинила. И още веднъж се възползвах от татко за едно домашно по руски, ама получих тройка и се отказах от услугите му. 
Това е семейна снимка от 18-я рожден ден на сестра ми, което означава, чем аз съм почти на 23. Гушкам кучето ни Доли.


Не можах да открия албумите със снимки от гимназията и от абитуриентския ми бал, затова директно преминавам към студентските години. Тук съм в хевиметъл одежди - кубинки, ластични дънки и кожено яке тип рокерия. С колегите сме се снимали в парка до общежитието в Ботевград.
Тук съм бременна в петия месец с най-големия ми син, а поводът да се щракнем е подписването ни в гражданското или така наречената "първа сватба". Кумове са ни най-добрата ми приятелка Валя и бившият й съпруг Мишо. За външния ми вид каквото и да кажа ще е малко. По-кошмарна комбинация от прическа, тоалет и тонус на препикано мушкато едва ли би могла да съществува. В свое оправдание ще отбележа само, че това бяха единствените по-официални дрехи, които ми ставаха заради наедрелия корем,  а имам такъв изтормозен вид, защото цялата бременност прекарах на легло и инжекции за задържане.
И "втората сватба", разбира се. На нея вече изглеждам доста по-добре. Това в ръцете ми е Денис (същият, дето ми е в корема на по-горната снимка), а това в неговите ръце е вафла. Сватбата ни беше доста приятна. Венчахме се в храм Света София, а после купонясвахме в градината на ресторант "Мехикано", понастоящем "Клуб на архитекта". Подробности за сватбите ми можете да прочетете тук.

Тук сме кумове на най-добрата ми приятелка Валя и втория й съпруг Петър. Това ми е единственото кумуване, пък съм такава хубава кумичка. Що така никой не ме кани за подобни мероприятия? :)